login::  password::




cwbe coordinatez:
4684483
1495370
2449314
2451037

ABSOLUT
KYBERIA
permissions
you: r,
system: public
net: yes

neurons

stats|by_visit|by_K
source
tiamat
K|my_K|given_K
last
commanders
polls

total descendants::
total children::21
show[ 2 | 3] flat


Pimpi0




0468448301495370024493140245103708247139
al-caid
 al-caid      10.11.2016 - 11:01:38 , level: 1, UP   NEW
pesnicky z a o Balkane, Pirine, Rodopach atd.

046844830149537002449314024510370824713908251262
al-caid
 al-caid      16.11.2016 - 23:51:38 , level: 2, UP   NEW

046844830149537002449314024510370824713908248629
al-caid
 al-caid      12.11.2016 - 16:05:45 , level: 2, UP   NEW

046844830149537002449314024510370824713908247144
al-caid
 al-caid      10.11.2016 - 11:04:25 , level: 2, UP   NEW

046844830149537002449314024510370824713908214612
SYNAPSE CREATOR
 al-caid      13.09.2016 - 23:36:21 [1K] , level: 2, UP   NEW  HARDLINK
:.(

0468448301495370024493140245103708048893
al-caid
 al-caid      03.12.2015 - 22:44:49 (modif: 03.12.2015 - 22:45:39), level: 1, UP   NEW !!CONTENT CHANGED!!

Сфинкс

Зловещо се възема кървава луната
и никнат безпокойни сенки на нощта;
задавени въздишки - плаче тишината...
Сърце ми се не сепва, сам-само в света.

На спомени неволни сенките печални,
безкрайна върволица, никнат пред очи:
другари изнурени, дрипави и кални...
Сърце ми ги не вижда: вижда и мълчи.

Повехнали тела на блянове омайни,
разръфани шибои - нито дъх, ни цвят, -
пребулени се влачат плачещите тайни...
Сърце ми чуй-ме чуе, сам-само в цял свят.

И сфинкс един ме гледа - камък неподвижен,
с коварство притаено в поглед без лъчи,
унесено замръзнал, странен, непостижен:
сърце ми всичко знае - вечно ще мълчи...



Sfinga

Zlovestne povstáva tá krvavá luna
a vnikajú nepokojné tiene noci;
zadávené vzdychy - to plače tíšina...
Srdci sa nerozbúcha, samo na svete.

Nutkavých spomienok tieniská tiažne,
pochod bez konca, preniká pred oči:
druhovia pobledlí, špinaví a kalní...
Srdce mi ich nevidí: vidí a mlčí.

Vetché telá prízrakov, podivností,
potrhané ľalie - nič v duchu, nič v kvete, -
jak závoj sa vlečú plačúce tajnosti...
Srdce ich nepočuje, samo v celom svete.

A sfinga na mňa hľadí - kameň nehybný,
mäkko, zradne, pohľadom bez lúča,
unesene zmrznutý, zvláštny, nedostižný:
srdce to vše pozná - večne pomlčí...



0468448301495370024493140245103708017734
al-caid
 al-caid      15.10.2015 - 23:50:26 (modif: 03.12.2015 - 22:54:51), level: 1, UP   NEW !!CONTENT CHANGED!!


Тома

"Огън в угнище угасна,
сънен мрак навява сън.
Глас... тревога ежечасна!
Кой над пропастта опасна
пак увисна отвън?
Сънен мрак навява сън,
глас - тревога ежечасна, -
глас ли, или ветрове!
Кой ме буди и зове?"

Ний сме десетте мъже избрани,
ти не знаеш, о Тома!
Ний сме факлоносците, призвани
да творим деня в тъма.
Ние сме десетте мъже, всегдашни
милосърдци сред беди.
От небесните звезди
ний запалихме факлй: безстрашни,
ден творихме низ тъма...
Отвори ни, о Тома!


"Стар съм, гаснат стари сили,
вестоносци на денят!
Кръв не блика в кръвни жили:
сто уста са нея пили,
непознати в тъмен кът.
Да отворя на денят? -
Стар съм, гаснат стари сили,
ослепяха и очи...
Аз не виждам тук лъчи!"

Повилнели бури ни факлйте
угасиха, о Тома!
Облаци покриха и звездите,
вредом зина пак тъма.
Ти изтръгна искрите от камък,
буен огън стъкна сам.
Зад предвръшна бездна - там
връх се губи: жив небесен пламък
пак да снемем - и тъма
посвети ни, о Тома!


"Тука огънят угасна,
вън е бездната ужасна -
край не чакам на тъма..."

Помогни ни, о Тома!

"Догоряха стари сили,
кръв не блика в кръвни жили -
оплачете ме в тъма..."

Съжали ни, о Тома!



Tóma(š)

Oheň v ohnisku vyhasol,
mrak sna ma vnára do spánku.
Hlas... úzkosť neprestajná!
Kto nad priepasťou hrozivou
ostal stáť, tam vonku?
Mrak sna ma vnára do spánku,
hlas - úzkosť neprestajná, -
či hlas, alebo vietor!
Kto ma budí i volá?"

My sme, desiati muži vybraní,
čo, ty nevieš, ó Tóma!
My sme, fakľonosci, prizvaní
bychme vniesli deň do tmy.
My sme tí, desiati muži, veční
milosrdní vprostred biedy.
Od nebeskej hviezdy
sme zapálili fakle: statoční,
deň sme tvorili v tme...
Otvor nám, ó Tóma!


"Star' som, hasnú staré sily,
zvestovatelia dňa!
Krvou nezurčia krvné žily:
stovky úst si z nej odpili,
nepoznaní v temnom kúte.
Nech otvorím dňu? -
Starý som, hasnú staré sily,
oslepli aj oči...
Už nevidím tu lúče!"

Divé búrky nám pohasili
naše fakle, ó Tóma!
Oblaky nám hviezdy zakryli,
zazívala nám zas tma.
Tys' spravil iskry z kameňa,
bujný oheň vykresal sám.
Za priepasťou hroznou - tam
vrch sa stráca: nech si z plameňa
nebeského zas vezmeme - a do tmy
posvieť nám, ó Tóma!


"Tu však oheň vyhasína,
vonku priepasť prestrašná -
už nečakám koniec tmy..."

Pomôž nám, ó Tóma!

"Dohoreli staré sily,
krvou nezurčia krvné žily -
oplačte ma tam, v tej tme..."

Zmiluj sa nad nami, ó Tóma!


0468448301495370024493140245103707922611
al-caid
 al-caid      27.05.2015 - 20:43:30 (modif: 23.09.2015 - 10:23:00), level: 1, UP   NEW !!CONTENT CHANGED!!

Септември

1
Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв -
величав.


Дълбоко сред мрак и мъгла.


Из тъмни долини
- преди да се съмне
из всички балкани
из дебри пустинни
из гладни поля
из кални паланки
села
градове
дворове
из хижи, колиби
из фабрики, складове, гари
хамбари
чифлици
воденици
работилници
юзини
заводи:


по пътища и по завои
високо
по сипеи, урви, чукари, бърда
през слог
и рид
през глухи усои
през есенни жълти гори
през камънаци
вода
мътни вади
ливади
нивя
лозя
овчарски пладнища
глогини
изгорели стърнища
трънаци
блата:
изпокъсани
кални
гладни
навъсени
измършавели от труд
загрубели от жега и студ
уродливи
сакати
космати
черни
боси
изподрани
прости
диви
гневни
бесни

- без рози
и песни
без музика и барабани
без кларинети, тимпани, латерни,
флигорни, тромбони, тръби:

на гърба с парцаливи торби
в ръцете - не с бляскави шпаги,
а с прости тояги,
шопи със сопи
с пръсти
с копрали
с търнокопи
с вили
с брадви
с топори
с коси
и слънчогледи
- стари и млади -
се спуснаха всички отвред
- като отприщено стадо
от слепи животни,
безброй
яростни бикове -
с викове
с вой
(зад тях - на нощта вкаменения свод)
полетяха напред
без ред

неудържими
страхотни
велики:
НАРОД!

2
Нощта се разсипва във блясъци
по върховете.
С л ъ н ч о г л е д и т е
п о г л е д н а х а с л ъ н ц е т о!
Зората от сън се
пробуди
сред гръм от картечници:
От далечните
склонове
- удар след удар -
заплющяха
луди
куршуми - олово.
Топове
като зинали слонове
зареваха. . .
Трепет и страх.
С л ъ н ч о г л е д и т е п а д н а х а в п р а х.


3
Глас народен:

Глас божи

С хиляди ножа
прободен
народ -
затъпен
унижен
по-нищ и от просяк,
останал
без мозък
без нерви -
въстана
из мрака тревожен
на своя живот
- и писа със своите кърви:

СВОБОДЕН!

Г л а в а п ъ р в а:

Септември.

- Глас народен -
- Глас божи -
О боже!
подкрепяй свещеното дело
на грубите черни ръце:
влей смелост
в нашето гърмящо сърце:
Не искаш ти никого роб -
и ето - кълнеме се в нашия гроб -
ще възкресим ний човека
свободен в света.
Пред нас е смъртта -

о нека!

но отвъд:
там цъфти Ханаан
от Правдата обетован
нам -
вечна пролет на живия блян. . .
Вярваме! Знаем! Желаеме го!
С нами бог!


4
Септември! Септември!
О месец на кръв!
на подем
и погром!
Мъглиж беше пръв
Стара
и Загора
Нова
Чирпан
Лом
Фердинанд
Берковица
Сарамбей
Медковец

(с поп Андрей)

- градове и села.


5
Народа въстана
- с чук
в ръката,
обсипан със сажди, искри и сгурия,
- със сърп сред полята,
просмукан от влага и студ:
хора на черния труд
с безглаголно търпение -

(не гении
таланти
протестанти
оратори
агитатори
фабриканти
въздухоплаватели
педанти
писатели
генерали
съдържатели
на локали
музиканти
и черносотници)

А
селяци
работници
груби простаци
безимотни
неграмотни
профани
хулигани
глигани
- скот като скот:

хиляди
маса
народ;

хиляди вери
- вяра в народний възход,
хиляди воли
- воля за светъл живот,
хиляди диви сърца
- и огън във всяко сърце,
хиляди черни ръце
- в червения кръг на простора
издигнали с устрем нагоре
червени
знамена
развени

високо
широко

над цялата в трепет и смут разлюляна страна
на бурята яростен плод:

Хиляди -
маса -
народ.

6
Блесна
над родни Балкани,
издигнали пъп
срещу небето
и вечното слънце

светкавица
- гръм

хрясна
право в сърцето
на гигантския
столетен
дъб.
Хълм подир хълм
ек бързолетен
отпрати далек
през чуки
грамади
към стръмни долини
в каменни дупки
- пламтящо легло -
дето спят на витло
пепелянки и смолци,
в пещери
на змеици и змейове,
в глухи хралупи на вещици

- и екота сля се
с далечно ехо:
екот и ропот
на водопади
потоци
порои -
бесни
рукнали в бездната
с гръм.

7
Започва трагедията! -


8
Първите
паднаха в кърви.
Метежният устрем
бе посрещнат с куршуми.
Знамената изтръпнаха
пронизани.
Планината гърми. . .
Там горе
далечни и близки хълми
потъмняха обнизани
с хора
- плъпнаха
черни редици:
редовни платени войници
и разлютена милиция.
Всички те знаят:
"Отечеството
е в опасност!"

Прекрасно:
но - що е отечество? -

И яростно лаят
картечници. . .
Първите
паднаха в кърви.
Зад далечните
върхове
забумтя артилерия.
Затрепераха
градове
и села.
Мъртви тела
- окървавени трупове -
застлаха
склонове
валози
пътища. . .
С извадени саби
кавалерийски отряди подгониха
разбитите селяни
- доубивани, стреляни
с шрапнели, фугаси
- бягащи в ужас на всички страни,
догонвани в къщите
и съсичани там
с кървави саби
под нисък сайвант
сред писък
на изплашени баби,
деца и жени...
- - - - - - -


9
Войските настъпваха.
Под грозния звук на шрапнелите
изтръпнаха
и най-смелите:
в отчаяние
към небето издигнати голи ръце.
Ужас без слава
замръзна на всяко лице -
очи без страдание.

"Всеки
да си спасява
живота!"

По всички пътеки
ето спущат се рота след рота
- пехота
кавалерия
артилерия.
Бият атака
барабаните.
Паника
- високо
над изподраните
червени знамена -
бич от пурпурни пламъци вей.


Там
посред общия смут
сам,
като луд
епически смелия
поп
Андрей
с легендарния топ
стреля
снаряд след снаряд. . .
В последния миг:
"Смърт на Сатаната!"
извика
побеснял и велик -
и обърна назад
своя топ:
последната
граната
изпрати
право там

- в божия храм

дето бе пял литургия, ектении. . .


И се предаде.
"Да се обеси червения поп!
Без кръст - без гроб!"


До телеграфния стълб бе изправен.
До него палача.
Капитана.
Въжето
бе готово.
Балкана
тъмнееше мрачен.
Небето -
сурово.
Попа стоеше огромен,
изправен в целий си ръст,
цял
спокоен като гранит -
без жал
без спомен
- на гърдите Христовия кръст
и с поглед в балканите впит -
далеко
сякаш в грядущето. . .
- Страхливо вий поглед отпущате
пред близката смърт на човека,
палачи!
Що значи
смъртта на един?
Амин!
Захрачи
и плю.
Бързо нахлу
сам на врата си въжето
и
без да погледне небето
- увисна -
език
между зъбите стиснал:


велик
сюблимен
непостижим!


10
Есента
полетя
диво разкъсана
в писъци, вихър и нощ.
Буря изви се
над тъмни балкани


- мрак и блясък
и гракащи гарвани ято -


Кървава пот
изби по гърба на земята.
В ужас и трепет снижи се
всяка хижа и дом.
П о г р о м!
Трясък
продъни небесния свод.


11
Тогава настана
най-ужасното:
Бясно захласната
заудря в душите тревожна камбана
- удря, бие, звъни. . .
Нощта падна тъй ниско -
глухо и страшно заключена
от всички страни.
Смъртта
- кървава вещица сгушена
във всичкине ъгли на мрака
изписка,
и ето посяга
далеч и навред из нощта:
със своите сухи ръце
- дълги, безкрайни -
улавя и стиска
зад всяка стена
по едно ужасено сърце.
О, нощ на безименни тайни!
- и тайни, и явни:


Мегдани отново с кармин окървавени.
Смъртни писъци в преръзано гърло задавени.
На вериги зловещия звек.
Затворите пълни с хора.
В двора
на казарми, затвори
от командвани залпове ек.
Вратите залостени.
Чукат отвън тъмни гости.
Сина със револвер в ръката
мъртъв на прага прострян.
Бащата обесен.
Обезчестена сестрата.
От селата задигнати селяни
след тях - войници:
мрачен конвой.
За да бъдат разстреляни:
Команда: стой!
"Огън" -
изтракаха пушки:
Ку
Клъкс
Клян -
"бий"!
- залп.
Десет трупа
от брега
пльоснаха тежко
в мъртвите мътни води на Марица.
Окървавена повлече
ги скръбната родна река.
Военна музика нейде далече
през обезлюдени улици
гърмеше
"Шуми Марица. . ."
Окървавена. . .
В изпотъпкани ниви
трънливи
между бодил и високи треви
се валят червени глави
с накълцано обезобразено лице.
Бесилки разпериха черни ръце
(привидения в мъртва мъгла).
Непрестанно се носи страхотния марш на топора
ударил о кокал. Горящи села
озаряват далеч кръгозора.
Потекоха кървави вади.
Пламнали клади
лизнаха със светотатствен език
светото подножие
на божия
престол.
Замириса на живо месо.
Ужасени отвис небесата
нададоха вик
блажените жители на светлия рай
- на бога свирепо Осанна -
Край.
Урагана престана,
халата
спря най-подир:
мир
и тишина
настана
по цялата
страна.
Кървав на боговете курбан.


12
Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила. . .


Ахил беше грубата сила.
Военния демон.
Ахил беше стар генерал
на Н. Ц. В. цар Агамемнон.
Ахил бе герой.
С безброй
кръстове, ордени, ленти. . .
Пиедестал
на реда и тишината
в страната. . .


Но днес ний
не вярваме вече в герои
- ни чужди, ни свои.


Троя бе опожарена и срината.
Приам и Хекуба загинаха.
Ахил тържествува. . .
- Какво е за него Хекуба? -
Душата му дива и груба
не чува
плача на свещената майка, разкъсъна
над безименни гробища с кърви оръсени
израснали в миг
- толкоз много -
безброй.
- Какво е за него Хекуба? -
Ахил бе герой.
Ахил бе верик.


Бич божий изпратен от бога.


Но Ахил ще загине под гняв и проклятия.
- И загина

падна в позорно падение:

на убиеца вярна отплата.
Агамемнон уби Ифигирия

- и загина:

Клитемнестра уби Агамемнона

- и загина:

Орест със Електра уби Клитемнестра

- и загина. . .

Едничка остава
- стои и пребъдва
през вековете -
Касандра-пророчица:
тя вещае възмездие
- и в с и ч к о с е с б ъ д в а.
Безсменна прищявка, игра и забава
на боговете.
Вековечен разцвет на божествена стръв.
Всяка смърт е за тях развлечение,
всеки вопъл - шега.
Смърт, убийство и кръв!
Докога, докога?
Вседържителю Зевс

Юпитере
Ахурамазда
Индра
Тот
Ра
Йехова
Саваот:

- о т г о в а р я й!


Кръз дима на пожарите
се издига и бие ушите ти
вика на убитите,
рева
на мъченици безброй
върху клади горящи дърва:
- К о й
и з л ъ г а н а ш а т а в я р а? -


Отговаряй!
Ти мълчиш?

Не знаеш?
- Ний знаем!
Ето виж:
с един скок
ний скачаме право в небето:

ДОЛУ БОГ!

- хвърляме бомба в сърцето ти,
превземаме с щурм небето:

ДОЛУ БОГ!

и от твоя престол
те запращаме мъртъв надолу
вдън вселенските бездни
беззвездни,
железни -

ДОЛУ БОГ!

По небесните мостове
високи без край
с въжета и лостове
ще снемем блажения рай
долу
върху печалния
в кърви обляния
земен шар.
Всичко писано от философи, поети -
ще се сбъдне!
- Без бог! без господар!
Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
- нагоре! нагоре!
З е м я т а щ е б ъ д е р а й -
ще бъде!






September

1
Noc rodí zo svojich mŕtvych útrob
stáročnú, pradávnu zlobu rabov:
svoj purpurový hnev -
veliký.


Hlboko v mrakoch a hmle.


A von z temných dolín
- skôr než sa zvečeria
zo všetkých balkánov
i z pustín a hvozdov
i z hladných polí
i z kalných polianok
z dedín
z obcí, miest
z dvorov
z chýž, aj z kolíb
z fabrík, skladov, garáží
zo stajní
zo statkov
z vodeníc
dielenských dreveníc
z rozvodní
závodov:


po cestách, zákrutách
vysoko
v sutinách, útesoch, skalách, brdoch
cez sloh
priesmyk
cez hluché plesá
cez jesenné žlté lesy
cez kameniská
vodu
mútne prúdy,
čistinky
nivy
vinič
ovčiarske salaše
hlohovce
zhorené strniská
tŕniská
blato:
dotrhaní
kalní
hladní
schmúrení
zmučení robotou
zhrubnutí žehou a mrazom
škaredí
kripľaví
chlpatí
čierni
bosí
rozdraní
sprostí
diví
nasraní
besní

- bez ruže
či piesní
bez muziky či bubnov
bez klarinetov, tympán, verklíkov,
trombónov, trúbok či rohov:

na chrbte s podranými vakmi
v rukách - nie s blýskavými šabľami
lež s prostou bakulou
budzogáňmi
s prstami
bodcami
sudlicou
vidlami
sekerou
topormi
s kosou
slnečnicami
- starí i mladí -
spustili sa odvšadiaľ
- jak rozpustlé stádo
slepých živočíchov
nesčetní
jak zúrivé býky -
s výkrikmi
bojovní
(za nimi - noci kamenná opora)
leteli dopredu
bez radu

neudržateľní
strašliví
velikí:
NÁROD!

2
Noc sa rozsypáva v bleskoch
po vrcholcoch
S l n e č n i c e
u v i d e l i s l n i e č k o!
Zora sa zo spánku
prebudí
v hromobití guľometov:
Z ďalekých
sklonov
- úder po údere -
plieskali
šialené
guľky - z olova
Kanóny
jak slony zívavé
zarevali. . .
Triaška a strach.
S l n e č n i c e p a d l i n a p r a c h.


3
Hlas ľudu:

Hlas boží

Tisícmi nožov
prebodnutý
národ -
stupený
ponížený
nižší od žobráka,
samotný
bez mozgu
bez nervov -
povstalý
z mraku hrozného
k svojmu životu
- a písal so svojou krvou:

SLOBODNÝ!

P r v á k a p i t o l a:

September.

- Hlas ľudu -
- Hlas boží -
Ó, Bože!
pomôž tomu svätému dielu
tých hrubých čiernych rúk:
vlej smelosť
v to naše hrmiace srdce:
ty nechceš ničích otrokov -
a hľa - kľajeme sa v našom hrobe -
vzkriesime my že človeka
slobodného na svete.
Pred nami je smrť -

ó, hneď!

no navon:
tam kvitne Kanaan
Pravdou obetovaný
nám -
večná jar živých snov. . .
Veríme! Vieme! Chceme ho!
S nami - Boh!


4
September! September!
Ó, mesiac krvi!
pokroku
a pohrôm!
Hmlistý bol najprv
Stará
aj Zagora
Nová
Čirpan
Lom
Ferdinand
Berkovica
Sarambej
Medkovec

(s popom Andrejom)

- mestá aj dediny


5
Náš národ povstáva
- s kladivom
v rukách,
posypaní sadzou, iskry a popol
- s kosákom v poliach,
presiaknutí vlahou, chladom:
ľud čiernej roboty
s nevýslovnou výdržou

(nie géniovia
talenty
protestanti
orátori
agitátori
továrnici
vzduchoplavci
pedanti
pisatelia
generáli
prevádzkári
reštaurácií
muzikanti
a černosotníci)

Lež
sedliaci
robotníci
hrubí prosťáci
bez majetku
negramotní
vulgárni
chuligáni
galgani
- skot ako skot:

tisíce
masa
národ;

tisíce vier
- viera v národný pokrok,
tisíce vôľ
- vôľa pre svetlý život,
tisíce divých sŕdc
- a oheň v každom srdci,
tisíce čiernych rúk
- v červenom okruhu
úporne vytiahnutých nahor
červené
zástavy
rozvité

vysoko
široko

nad celou trasúcou sa i vydesenou zemou
búrky to zúrivý plod:

Tisíce -
masa -
národ.


6
Preblyslo
nad rodným Balkánom,
pupku vytiahnutom
proti nebu
a večnému slnku

blýskavica
- hrom

zasiahol
priamo do srdca
gigantického
storočného
duba.
Kopec pri kopci
jakot prerýchly
odnekiaľ z diaľ
cez ťuky
hromady
tam v strmé doliny
v kamenné dierky
- horiaca posteľ -
kde spia v prievane
zmije a štrkáče,
v jaskyni
zmejcov a zmokov,
v hluchých bútľavinách stríg

- a jakot sa zlial
s ďalekým echom:
jakot i mrmot
vodopádov
potokov
potôp -
besných
udreli v priepasti
hromom.

7
Začala tragédia! -


8
Tí prví
už padli v krvi.
Pomätený poryv
bol sa stretol s guľkami.
Zástavy sa roztiahli
rozstrieľané.
Pohorie to hrmí. . .
Tam hore
ďaleké i blízke vŕšky
potemneli obsypané
ľuďmi
- vyrojili sa
čierne zástupy:
základní platení vojaci
a rozľútená milícia.
Všetci to vedia:
"Otčina je
v ohrození!"

Prekrásne:
no - čo jе otčina? -

A zúrivo brešú
guľomety. . .
Tí prví
už padli v krvi.
Za ďalekými
vrchmi
zaduní artiléria.
Potriasli
hradmi
a dedinami.
Mŕtve telá
- okrvavené torzá -
postlali
stráne
kotliny
cesty. . .
S vytasenou šabľou
oddiely kavalérie honili
rozbitých sedliakov
- dobitých, strieľaných
šrapnelmi, fugasmi
- bežiac zdesení na všetky strany,
honení do domcov
a rozsekaní tam
krvavými šabľami
pod nízkou strieškou
v piesku
poplašených báb,
deciek i žien...
- - - - - - -


9
Armády nastúpili.
Z toho hrozného zvuku šrapnelov
vtedy stŕpli
aj ti najsmelší:
zo zúfalstva
k nebesám vystrčené holé ruce.
Hrôza bez slávy
vmrazila sa v každé líce -
oči bez trpenia.

"Každý
nech si zachráni
svoj život!"

Po všetkých cestičkách
tam spúšťa sa rota za rotou
- pechota
kavaléria
artiléria.
Bijú na útok
tí bubeníci.
Panika
- vysoko
nad rozodranými
červenými vlajkami -
vej bič purpurových plameňov.


Tam
vprostred vraždenia
sám,
sťa divý
ten epicky smelý
pop
Andrej
s legendárnym delom
strieľa
strelu za strelou. . .
V poslednom mihu:
"Smrť Satanovi!"
zakričí
besniaci i veľký -
a obráti nazad
svoj kanón:
a posledný
granát
posiela
priamo tam

- v ten boží chrám

kde bol spieval omše a litánia. . .

A potom vzdá sa.
"Nech sa obesí ten červený pop!
Bez kríža - bez hrobu!"


Na telegrafnom stĺpe bol napnutý.
A pri ňom kat.
Ten kapitán.
Slučka
bola hotová.
Balkán
sa stmieval v mračnách.
Nebesá -
surové.
Náš pop stál ohromený,
napnutý po celej výške,
celý
pokojný ako granit -
nežiali
nespomína
- na hrudi Kristov kríž
pohľadom k balkánom vpit' -
ďaleko
sťaby v oný svet. . .
- So strachom vy pohľad spúšťate
pred blížiacou sa smrťou človeka,
vy kati!
Čo značí
smrť jedného?
Amen!
Zachračí
odpláve.
Rýchlo uviaže
sám na dvere si slučku
A bez pohľadu k nebesám
- odvisol -
jazyk
medzi zubami stiskol:

veľký
vznešený
nedostižný!


10
Jeseň tá
vletela
divo roztrhaná
s piskom, víchre i v noc'.
Búrka zavyla
nad temným balkánom


- mraky i blesk
i krákajúcich havranov roj -


Krvavý pot
razí zeme z chrbta.
V hrôze i triaške sa zníži
každá chatka i dom.
P o g r o m!
Tresky
udrú na nebeský dóm.


11
A vtedy nastane
to najstrašnejšie:
Besne ťahané
udreli v duše smutné zvony
- udreli, bijú, zvonia. . .
Noc padla tak nízko -
hlucho i strašne zamknutá
zo všetkých strán.
A smrť
- krvavá bosorka ukrytá
vo všetkých kútoch tých mračien
zapiští,
a pozri jak sahá
ďaleko a všake od noci:
jej dlhé suché ruce
- dlhé, bez konca -
ulovia a stískajú
za každou stenou
po jednom prestrašené srdce.
Ó, noc bezmenných tajov!
- i tajov, zjavov:


Majdány znovu sú karmínom zakrvavené.
Piskoty smrti v rozrezanom hrdle zadávené.
Reťazí zlovestný cveng.
Väznice preplnené.
Vo dvore
kasární, väzníc
jakot rozkazov k salve.
Na dvere žalostné.
Búchajú zvonka temní hostia.
Syn s revolverom v ruke
mŕtvy na prahu prestretý.
Otec obesený.
Sestra zneuctená.
Z dedín vytiahnutí sedliaci
a po nich - vojaci:
mračný konvoj.
Aby ich postrieľali:
Rozkaz: stoj!
"Páľ" -
Zaštrkali pušky:
Ku
Klux
Klan -
"bi"!
- salva.
Desať mŕtvol
od brehu
šplechli ťažko
do mŕtvych mútnych vôd Marice.
Okrvavená zavlečie
ich smutná rodná rieka.
Vojenská muzika niekde ďaleko
cez vyľudnenené ulice
buráca
"Šumí Marica. . ."
Okrvavená. . .
Vo vypchatých nivách
tŕňové
v bodľači a vysokých trávach
váľajú sa červené hlavy
na nich posekané znetvorené líce.
Šibenice vyťahujú čierne ruce
(mátohy v mŕtvej hmle).
Neprestajne sa nesie úžasný marš sekier
tnúcich do kostí. Horiace sídla
ožarujú vďaleč po obzore.
Potiekli potôčky krvy.
Vzbĺkli klády
oblízli odstráneným jazykom
to sväté podnožie
božieho
stolca.
Zapáchli po živom mäse.
Prestrašení z výšav nebies
sa rozplakali
blažení obyvatelia svetlého raja
- bohu úporné Hosanna -
Kraj.
Uragány prestali,
vetrisko
nakoniec zastalo:
mier
a tíšina
nastala
po celej tej
zemi.
Krvavá obeta tým bohom.


12
O hneve božského Achillea, Múza mi spievaj. . .


Achilleus bol hrubá sila.
kus vojenského démona.
Achilleus bol starý generál
Jeho Veličenstva cára Agamemnóna
Achilleus bol hrdina.
S množstvom
krížov, rádov, medailí. . .
Piedestál
poriadku a ticho
v krajine. . .


No dnes my
už neveríme v hrdinov
- ni cudzích, ni svojich.


Trója bola spálená i rozvalená
Priamos i Hekabé zahynuli.
Achilleus víťazí. . .
- Čo je pre neho Hekabé? -
Duša jeho divá i hrubá
nepočúva
plač svätej matky, roztrhaná
nad bezmennými hrobmi krvou orosenými
vyrastenými v mihu
- také množstvo -
nekonečne.
- Čo je pre neho Hekabé? -
Achilleus bol hrdina.
Achilleus bol verný.


Bič boží poslaný od boha.


No Achilleus zahynie z hnevu i prekliatí
- I zahynul

padol hanebným pádom:

vrahovi verná to odplata.
Agamemnón zabil Ifigéniu

- i zahynul:

Klytaimnéstra zabila Agamemnóna

- i zahynula:

Orestés s Elektrou zabili Klytaimnéstru

- i zahynuli. . .

Jediná z nich ostala
- stojí i prebdieva
na veky vekov -
Kassandra-prorokyňa:
tá si veští odplatu
- a v š e t k o s a z o b ú d z a.
Nekonečná mánia, hra a zábava
bohov.
Vekovitý rozkvet božských návnad.
Každá smrť je pre nich zábavka,
každý ston - vtip.
Smrť, vražda i krv!
Dokedy, dokedy?
Svetovládny Die

Jóve
Ahura-Mazda
Indro
Thoth
Ra
Jehovo
Sabaoth:

- o d p o v e d z!


Skrz dym z požiarov
sa dvíha a bije do uší tvojich
krik zavraždených
revu
mučeníkov množstva
na kládach horiaceho dreva:
- K t o
o k l a m a l n a š u v i e r u? -


Odpovedz!
Ty mlčíš?

Nevieš?
- My vieme!
Aha, pozri:
jeden skok
my skáčeme priamo do neba:

DOLU BOH!

- hádžeme ti bombu do neba,
zaberáme šturmom to nebo:

DOLU BOH!

a od tvojho stolca
ťa posielame mŕtveho dolu
v dno vesmírneho bezdna
bezhviezdne,
železné -

DOLU BOH!

Po nebeských mostoch
vysokých bez kraja
s povrazmi a priečkami
snímeme ten blažený raj
dolu
na tú krušnú
v krvi obliatu
zemeguľu.
Všetko písané filozofmi, poétmi -
sa raz splní!
- Bez boha! bez hospodára!
V septembri raz bude máj.
Ten ľudský život
raz bude nekonečný vzostup
- hore! hore!
A t á Z e m r a z b u d e r a j -
a bude!



1924

046844830149537002449314024510370792261108011778
al-caid
 al-caid      07.10.2015 - 14:44:27 , level: 2, UP   NEW
Lass mich!
- FeuerDrache ist mein Geliebter!
Unter den Flammen und dem Donnerwind
- Drachen mit weissen Rössen,
in goldenen Kreisen Schlangen -
mit ausbreiteten
weit
Flügel
jeden Abend
geht er zu mir.

Komm!

Umarme mich mit den verrückten Händen
auf deine tiefe Brust der roten Sternen,
in dein tierisches Herz,
ein nasses Herz im dunklen Blut:
nimm, verbrenne mich mit dem flammenden Köder
deiner Küssen -
reise mich von hier aus,
fliege weg,
nimm mich weg
- weit, weit, weit -
durch die Wälder, Berge, steile Täler und Gräber,
in dein namenloses Reich
- oh du Traum! oh du Ungeheuer! -
dort, wo es weder Tag, Jahr, Morgen, noch Abend gibt:
Dort!
Oh ich weis:
Du bist Er!
Wirf nicht mein einziges Gebet weg,
erfülle mir den einzelnen Wunsch -
ah... halt! -
Nach dem heissen, grausamen Kampf,
im Unbewussten, ich werd es nicht merken -
ich verschwinde - ich, die nackte -
in die abartige Süsse deiner Umarmung
- nein, nein, nein! -
Ich falle nach unten
- du mit mir -
ich fliege
durch Feuer und Rauch, und Sterne,
durch grüne Strudel der Schlangen,
mit gesträubten Speeren,
- auf unsichtbaren, steilen Wegen -
Zittern und Staub,
Kichern und Klang;
nein, nein, nein! -

Ah!

- Aufwachen:
die Kirchenglocke.
In der Dämmerung des leeren Zimmer
ich trauere über meinen weichen
Knien

um die ungeheuren Leiche meines Traums.

podla - http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=142&WorkID=6242&Level=2

0468448301495370024493140245103707797366
al-caid
 al-caid      02.01.2015 - 20:20:58 , level: 1, UP   NEW
Мистификацията — вече само? литературна игра
Възрожденската и постмодерната мистификация в чешката литература – генезис и мотивации

Анжелина Пенчева

Abstract

Referát probírá v diachronickém plánu příčiny a motivace zrodu literárních mystifikací v Čechách, a také jejich místo v systému ideologií a společenských procesů v českých zemích, hlavně v období Obrození. Jsou předvedeny a komentovány některé důležitější teoretické koncepty jak o literární mystifikaci vůbec, jako o svérázném žánru, tak o obrozenských mystifikacích jako o specifickém historickém a sociálně motivovaném konstruktu. Nakonec se referát zaobírá i dnešním boomem textů-mystifikací v české próze, předkládá nejoriginálnější z nich a dokládá závěr, že je dnes už mystifikace pouze postmoderní literární hrou.



Преди да премина към същинския предмет на настоящия текст, задължително се налага да уточня рамките на понятието „мистификация", с които ще се борави в него. На първо място, ще става въпрос само за литературни мистификации, но и това определение е твърде широко. Първоначалното ми намерение да предложа тук като работна или помощна една от многобройните разпространени дефиниции на литературната мистификация се сблъска с невъзможността да съотнеса която и да било от познатите ми дефиниции с разнородността и диахронната изменчивост на явлението. Ето няколко бегли илюстрации. В своята монография „Пътищата на стилизацията" (Merhaut 1994) Лубош Мерхаут интерпретира мистификацията като вид литературна стилизация, но в същото време, отъждествявайки я със „загадката, примамката и измамността", с „илюзивността", с фикцията като такава, вижда в нея иманентна и неотделима страна във всички „естетически функциониращи неща", в динамиката на всички човешки действия и дори във възприемането на света изобщо с неговата релативност и нарушеност (Merhaut 1994: 133). „Мистификацията - твърди Мерхаут - не произлиза само от външния натиск на контекста, но и от същността на естетическото отношение към действителността, което абсолютизира известни възможности на естетическия знак. Нейната фалшивост е също тъй относителна, както фалшивостта на изкуството изобщо, както критериите за правдивост в изкуството, както опозицията между комуникативната фикция и литературната фикция." (Merhaut 1994: 134). Вижда се, че става въпрос за едно твърде уедрено схващане за мистификацията, което не позволява да я отграничим от редица други литературни феномени. Мистификацията Е всичко, изброено от Мерхаут, НО тя има И свои специфични и повече или по-малко облигаторни характеристики. Като такава характеристика принципно се изтъква наличието на намерение (да измамиш/излъжеш), елементът на "неистинност" (извънестетическа, естетическа, фикция, изопачаване, безсмислица...). Или, обобщено: наличие на умисъл да бъде представено едно нереално събитие за реално, според Ян Мукаржовски - "без намерението да деформираш действията на слушателя" (цитирано по Merhaut 1994:135), като на последното твърдение все пак би могло да се опонира в известна степен. Мерхаут цитира и друга разпространена дефиниция на литературната мистификация - "обществено мотивиран фалшификат". Тази дефиниция обаче има стеснен и исторически ограничен смисъл (добре познат от миналото на славянските литератури), който не може да покрие съвременните прояви на явлението. В кратките си наблюдения над феномена мистификация авторът, естествено, се спира и на възрожденската му хипостаза, която оценява като "един от формотворните елементи в развитието на възрожденската епоха" (Merhaut 1994: 138), но, в духа на Вл. Мацура (вж. по-нататък), не се ограничава с констатацията за "обществената мотивираност" на прочутите чешки възрожденски мистификации (най-вече Зеленохорския и Краловедворския ръкописи), а вижда в тях и проява на игровост, отражение на промените в игровите фактори в обществения живот, изява на осъзнаващия се индивидуален субект и средство този субект да противостои на колективистичния диктат и мощния стремеж за "набавяне на реалност" (Данова 2008, със застраховката, че в контекста на нейното изследване вероятно този термин има друг, може би дори противоположен, смисъл).

Би ми се искало да използвам случая да актуализирам, или по-точно да осветя, един текст на проф. Боян Ничев, като че ли незаслужено поизгубен сред голямото множество искрящи креативни находки и инвенции в научната продукция на този забележителен учен славист. Запознах се с въпросния текст, посветен именно на литературните мистификации и на тяхната типология в историята на славянските литератури, преди повече от десет години. Текстът ми направи силно впечатление, но понеже тогава не се съотнасяше пряко с научните ми занимания, не си дадох труда да си отбележа библиографските му данни. За съжаление и досега не ми се е отдало да идентифицирам местонахождението му. Затова пък разполагам с машинописен текст по същата тема с ръкописни "приписки", доразвиващи разсъжденията, от архива на проф. Ничев, който ми бе предоставен любезно от съпругата му. Текстът очевидно е бил замислен като част от по-обширен труд, затова няма и заглавие. Поемам риска да бъда обвинена в "мистификационно цитиране", за да изложа накратко приносното виждане на Б. Ничев за своеобразния литературен феномен на мистификацията. Още повече, че авторът базира разсъжденията си върху материал от славянските Възраждания - по-точно южнославянските, но изводите могат да се проецират и върху Чешкото възраждане.

И така, Б. Ничев предлага една крайно опростена, формална дефиниция на мистификацията: "явление, обратно на плагиата, тоест опит да се припише на другиго свое литературно дело". Поне за славянската литературна история той вижда генезиса на мистификацията в граничната ситуация на преход от фолклор към литература с характерната нестабилност на авторската институция (дори може да се твърди, че мистификацията е въплъщение на "нестабилността на авторския статут"). Ничев различава три етапа в историята на явлението:

Първи етап: "спонтанна мистификация", гореизброените характеристики плюс търговски аспект - да бъде привлечен читателят. Този тип мистификация съществува и днес.

Втори етап: "романтична мистификация", мотивирана национално-патриотично, с определено културно предназначение и литературен адресат (например мистификацията на Вацлав Ханка, адресирана към научния славистичен свят.

Трети етап: европейската мистификация от ХVІІ и ХVІІІ век. Тук и лексиката, и граматиката са еднородни, литературни. Героят се представя за автор в името на автентичността.

Б. Ничев поставя и въпроса за точната локализация на мистификацията сред литературните форми: дали тя е жанр, форма на литературна връзка (вид междутекстовост), литературна практика или литературен стилистично-технически похват.

Мистификацията като начин за балансиране между художествената и житейската истина има твърде интересни прояви и, ако може да се каже така (с отчитане все пак на негативния оценъчен модус, придружавал дълго време явлението) - високи постижения в историята на чешката култура и общество. Известно е, че Вл. Мацура я нарежда сред „белезите на генезиса", т. е. сред конституиращите знаци на Чешкото възраждане. Поради няколкото прословути чешки мистификационни "афери" от онази епоха в по-ново време преобладава митът, че възрожденските чешки мистификации са били продиктувани изключително от социално-културни мотиви, т. е. създателите им са ги възприемали като много сериозно дело и игровият момент им е бил чужд. Мацура прави важен пробив в тази повърхностна концепция. Той обвързва появата на мистификациите от възрожденски тип именно с игровия аспект на тогавашното общество; игровите аспекти са присъщи на културата изобщо, а "ироничното осъзнаване на чешката култура като игра е всъщност опаката страна на нейното осъзнаване като проекция на определен идеал", "игровостта" и "сериозността" не са взаимоизключващи се категории в плана на културата (Macura 1983:121-122). "Играенето" на "напълно развита култура на един напълно развит социален организъм" (каквито все още не е имало и не е могло да има - това е според Мацура ядрото на игровия характер на Чешкото национално възраждане) е било осъзнавано и тематизирано от големите възрожденци, за което свидетелстват цитираните от Мацура техни писма.

Мистификацията винаги е била особено (може да се каже дори - свръх мяра) любима литературна игра в Чехия, следи от нея се откриват из цялата чешка литературна култура. Прочута и уникална по рода си мистификация, "мистификация със смъртно сериозно лице" (Hemelíková 1997:96), която не остава само в рамките на литературата, е Цимърмановият театър и текстовете на Яра Цимърман.

Защо именно днес наблюдаваме явна активизация на този модел? Може би защото поради историческите си конкретизации мистификацията, която поначало кореспондира с проблема за истината и лъжата, за правдата и правдивостта, е свързана с общата социална и историческа среда. Но мистификацията импонира и на постмодерното литературно време, защото е игра с текста и игра с традицията. Според А. Бурова мистификациите са "идеалното - потенциално безкрайно - пространство за разполагане на днешните литературоведски нагласи" (Бурова 2000: 8). Според Л. Махала пък силният афинитет към този жанр освен постмодерния импулс може би е още една реакция на култа към автентичното и достоверното, избуял след 1989 г. (Machala 2001:789).

В съвсем недалечното минало мистификацията (като писане под чуждо име) бе все още и социално явление - начин да се даде възможност на дисидентите да продължават да пишат. Днес, когато чешката литература е освободена от обществени ангажименти, литературната мистификация е просто една искряща от находчивост текстова игра.

Тя е един от предпочитаните похвати в прозата на Иржи Кратохвил. Така например в "Нощно танго" един от героите се "оказва" човекът, уредил спасяването на Алексей, наследника на руския трон, и на сестра му Мария, от болшевишкия разстрел. Самият спасител е всъщност манекен, робот, направен по модела на войник от наказателната рота, който се казва... Имре Наги; след спасяването на престолонаследниците манекенът се връща в Унгария, а истинският Имре Наги променя личността си, преселва се в Америка и днес е един от тамошната финансова олигархия, и същевременно тайният спонсор, благодарение на когото продължава да съществува американската комунистическа партия. При това фалшификатът е безсмъртен, той не може да бъде убит. В Кратохвиловата мистификация хората от болшевишката наказателна рота също извършват мистификация, за да прикрият престъпната си небрежност - те заявяват, че са изгорили двете деца отделно и че са пръснали праха им по цял Сибир, за да символизират окончателната смърт на царизма.

Но Иржи Кратохвил не само създава текстови мистификации на важни исторически събития (нека отбележим, че игривостта на този тип мистификация при него е съвсем очевидна, карнавална); по-сериозната мистификация в прозите му е абсолютната убеденост на авторския субект, която той желае да внуши и на читателя, че историята, или поне европейската история на ХХ век, се състои от всевъзможни мистификации, подмени, акции на поставени лица:



Името на този човек никога не се бе появявало никъде, нито пък ще се появи в бъдеще. Лицето му никога не бе попадало в блясъка на фотографските светкавици. Но той, именно той и никой друг, дърпаше конците на марионетки като разните Готвалдовци, Запотоцки, Рейциновци, [...], скрит дълбоко род прага на нашето възприятие...

(Иржи Кратохвил, "Любов моя, постмодерна")



Безспорният приз за съвременна литературна мистификация обаче принадлежи на Милош Урбан. Под името Йозеф Урбан младият автор издаде нашумялата книга "Последна точка по въпроса са Ръкописите", с която се изстреля светкавично до зенита на най-новата чешка проза. Сюжетът се върти около друга мистификация - прочутите Краловедворски и Зеленохорски ръкописи, чиято тайна двама амбициозни изследователи искат да разкрият на всяка цена. Героят и партньорката му не са удовлетворени от досегашните разкрития по въпроса, смущават ги някои несъответствия в поведението на преките участници в най-голямата чешка мистификационна мистерия за всички времена. Ето защо предприемат рискована експедиция в библиотечния архив на Вацлав Ханка. Там действително откриват много важни документи (както се оказва после, намирането им е улеснено от специална аранжировка на Ханка или "Ханка"). Детективският анализ ги довежда до разкритието, че Ръкописите всъщност са автентични, но Ханка съзнателно е направил всичко нужно те да бъдат смятани за фалшификати, което е всъщност двойна мистификация - например да създаде множество фалшификати, които да скрият истинността на самите ръкописи. А защо? Оказва се, че Ханка и Линда са всъщност... жени, открили по женски хитър начин да въздействат върху чешкото самосъзнание:



Ханелоре и Линда не измислили никаква революция, те оставили тези дивотии за горещите мъжки глави от възникващите по онова време патриотични общества. Измислили точно обратното на революцията: бавно инфилтриране на определени твърде смели идеи в чешкото общество посредством системното подлагане на съмнение на неподлежащи на съмнение неща. За целта трябвало да им послужат паметниците от великото чешко минало. Те добре преценили, че след публикуването на Ръкописите взорът на народа отново ще се обърне към древността...

(Йозеф Урбан, "Последната точка по въпроса за Ръкописите")



В текста има и мистификационни спомени на съпруга на Божена Немцова, както и мистификационни страници от нейния дневник. Впрочем, фигурата на Немцова винаги е инициирала различни интерпретационни и мистификационни актове - може би заради тайната на нейното рождение, а може би заради голямата амплитуда между реалната личност на авторката и проявите на авторския й субект.

В романа има и множество други мистификационни мотиви, знаци и нива - чудодейното придобиване на криптирания ръкопис, автомистификацията на главния герой, който до последната страница на романа се представя за нещо различно от това, което е, и извършва непочтен акт на мистифициране, представяйки съвместното научно откритие за свое собствено.

Най-интересното е, че мистификацията на трета степен, която създава Урбан, излиза и извън рамките на текста. Дълго време никой в литературните среди не узнава кой е тайнственият Йозеф Урбан (името Йозеф е препратка към Линда), а Милош Урбан с години отрича авторството си. Между другото, той продължава и в последно време да си служи с псевдоними, като например Макс Унтервасер - калкирана от немски, фамилията е на чешки Podvodník, което пък означава "мошеник", "измамник", но е и препратка към заглавието на един от най-известните му романи - Vodník, "Воден дух".

В романа Урбан не просто си служи бравурно с инструментариума на мистифицирането, и не просто прави предмет на мистификация както една конкретна историческа мистификация, така и мистификацията като такава. Той третира самия принцип и общественото функциониране на мистификацията в епохата на Възраждането - тоест, продължава в художествена форма разсъжденията на Вл. Мацура, като чрез атрактивната сюжетна схема внушава, че самият принцип на мистифицирането е част от митотворчеството, което пък е неотменна част от комплекса на възрожденската идеология. Но не само това - лансирайки чрез героя си понятието "но-лит-фак", тоест "нова документална литература" като жанр, отговарящ на повелята на времето след 1989 г., а в същото време показвайки, че всичко, описвано от същия този герой уж в канона на този нов жанр, е в действителност рафинирана мистификация, Милош Урбан перфидно внушава силно усъмняване във "факционалността" на залялата най-новата чешка проза мемоарна и документална литература.

Най-крупната мистификация в романите на Урбан е обаче тази, че е толкова безусловно убедителен в излагането на възгледите, чието разобличаване всъщност цели, че - с незначителни изключения - всички са убедени, че това са неговите собствени възгледи, заради които бива критикуван, осъждан и подозиран в психически отклонения.



Мистификацията впрочем е част от литературната игровост/игривост на чехите не само в плана на литературните произведения. В началото на 90-те години пражкият Литературен институт се бе превърнал в нещо като фабрика за абсолют, продуцираше рецензии и организираше литературни дискусии и дори международни конференции за несъществуващи книги с несъществуващи автори ("Кадифената Анна" с виртуалния автор Ярмил Кршемен).

Днес също в литературната периодика се публикуват мистифицирани писма от и до известни личности, като колумнист-рецензент на страниците на "Твар" се подвизава симпатичният наивистичен критик Алоис Бурда, всъщност директорът на Литературния институт Павел Яноушек. Бурда си има комплектна биография и дори физически облик (снимка). Междувременно вече излязоха два тома с литературните му колонки.

Нека споменем накрая и езиковите мистификации на Ян Кршесадло, който създава измислени етимологии на думи и дори цели мистифицирани езици. Кршесадло впрочем участва до смъртта си и в по-мащабна мистификация, публикувайки в касово издателство стандартни "джобни романчета" под измислено име.

Според Л. Мерхаут мистификацията може да бъде израз на ерозията на индивидуалните и колективните представи за истинност (pravost), континюитет, развитие, традиция, естественост, логика, научност, поетичност... (Merhaut 1994:134). Може би чрез това негово наблюдение можем да прозрем известна връзка между мистификациите на Възраждането и тези на постмодернизма, две епохи, които за бившите социалистически държави някак куриозно си приличат и се допират. И все пак въпреки всичката проблематичност на постсоциалистическия постмодернизъм мистификацията в него си остава ако не изцяло, то предимно "несериозна забава" (по Уайтхед). Днес наблюдаваме крайната фаза от метаморфозата на възрожденската мистификация, която, според Б. Ничев, е последица от "нестабилност на авторската инстанция", от една "стадиална криза в авторската институция", но по-късно мистификацията се превръща в "игра с тази институция и с нея". Какво по-постмодерно от това?


Литература

Бурова, Ани. 2000. Уводни думи. В: Homo bohemicus 2-3 (Множащият се смисъл), 8-9.

Данова, Сирма. 2008. „На острова на блажените”: как е възможна книгата като мистификация? Литературен вестник 28.

Machala, L. 2001. Česká próza na konci tisíciletí. In Daniel Vojtěch (red.), Česká literatura na konci tisíciletí. Příspěvky k 2. kongresu světové literárněvědné bohemistiky. Díl 2. Praha: Ústav pro českou literaturu AV ČR, 709-718.

Macura, Vladimír. 1983. Znamení zrodu. České obrození jako kulturní typ. Praha: Československý Spisovatel.

Merhaut, Luboš. 1994. Cesty stylizace: Stylizace, „okraj“ a mystifikace v české literatuře na přelomu devatenáctého a dvacátého století. Praha, Ústav pro českou literaturu AV ČR.

Hemelíková, B. 1997. "Truchlivý bůh" Michal Viewegh. In Pavel Janáček (red.), Česká a slovenská literatura dnes. sborník referátů z literárněvědné konference 39. Bezručovy Opavy (16.-18.9.1996). Praha-Opava: Ústav pro českou literaturu AV ČR., Slezská univerzita, 95-99.


За автора / About the Author

Анжелина Пенчева е доц. по Славянски литератури в ЮЗУ "Неофит Рилски" - Благоевград. Преподава Чешка литература, Славянски литератури, Теория на превода, Теория и практика на редакторската работа

z http://www.slav.uni-sofia.bg/naum/en/node/1715

a dalsie - http://bohemiaklub.org/site/pages/page_4_5/HB-2007-2-3/bohem07-2-3-print.pdf

0468448301495370024493140245103707691669
al-caid
 al-caid      03.09.2014 - 15:29:51 (modif: 03.09.2014 - 16:56:49), level: 1, UP   NEW !!CONTENT CHANGED!!

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.




Ó, mamka moja, rodná zem milá
prečo tak smutne, tak bôľno plačeš?
Havrane, i ty, vtáča prekliate,
na čí hrob tam tak hrozivo kráčeš?

Ach, viem ja, viem, že ty plačeš, mamko,
preto, že si čierna otrokyňa,
preto, že tvoj svätý hlas, mamko,
je hlas bez pomoci, hlas v pustine.

Tak plač! Tam, hneď za mestom Sofiou
trčí, vidno, čierna šibenica,
tvoj jediný syn, Bulhárijo,
visí na nej so strašnou silou.

Havran ten kráče hrozne, zlovestne,
psi a vlci vyjú v poliach tých,
starci sa modlia bohu tak teskne,
ženy, tie plačú, pištia decká ich.

Zima ta spieva svojú zlú pieseň,
víchre zas ženú tŕnie v poli tom,
i chlad, i mráz, i plač bez nádeje
preženú aj teb' skrúšenie srdcom.

0468448301495370024493140245103707627144
al-caid
 al-caid      23.06.2014 - 14:08:48 , level: 1, UP   NEW
Трябва ли да бъде узаконен брак за еднополовите двойки? Радослав Стоянов е подкрепил узаконението заради равенството. Всеки вид на семейството е самостойна икономическа единица, която може да отглежда деца. В конституцията се пише че всички хора си са равни, и заради това справедлива държава не може да възможни нещо само за една група от хора. Същата конституция обаче дефинира брак като узаконена връзка между мъж и жена. Климент Христов е критикувал този движение защото подкрепява равенство само от гледна точка на родителите, а не на децата. В семейството с еднополов брак им липсват ролевите модели на майка или баща.

Този въпрос е въобще важен и труден за либерални кръгове. От една страна има интерес, за да се узакони за еднополовите двойки, а от друга страна има съмнение, че бракът въобще не е справодлив вид на връзка между хората. Консервативисъм се показва на двете нива: при опозицията срещу узаконението на еднополови бракове, а също и при тези еднополови двойки, които се опитват да формализират своята връзка по традиционален начин. Те виждат проблема в привилегираната позиция на традиционално семейство, а не в невъзможността на еднополови двойки да го създават.

Освен това, узаконението изисква конституционален закон. Ако би имало в България силна либерална партия, тя щеше да се свърже с няква друга партия да промени конституцията. Другата партия обаче би могла да свърже този закон с други промени в съдебната или изборна система. Това е много опасно за България, където политическата система се бори със силното влияние на олигархите.

0468448301495370024493140245103707620560
al-caid
 al-caid      16.06.2014 - 16:42:22 , level: 1, UP   NEW
Последните европейски избори непоказаха велики промени в европейската политика. Крайнодесни партии станаха по-силни в няколко държави и спечелиха достта вниманието на медиите, те обаче не се координират на нивото на европейския парламент. Водещите сили в парламента са пак "лява" партия ПЕС и "дясната" ЕНП. Въпросът става, дали това е бил добър избор за Европа или не? Трябва ли ни да се държим на средно-дясна политика или да се измести от лявата?

Проблем при такъв въпрос е, че само трудно можем да говорим за двете фракции като две алтернативи на политика. Те са създадени от големи традиционни (или поне сега доминантни) партии в държави членки на ЕС. Техните програми се различават, но в произведенията вече не толкова много. Това забелязва и статията от Ивайло Дичев: той обаче не мисли че има водещата идеология, а че сме в състоянието на политическо вакуум между глобализма и протекционизма. Аз мисля че тези фракции представляват "мейнстрийм на ЕС". Двете фракции лобират национални интереси на европейското ниво, дипломатически формулиран като сътрудничество срещу кризата (в езика на ЕНП) или солидарността (ПЕС). Крайнодесни партии, в съвременността най-силната опозиция на този "мейнстрийм", предлагат идеята, че никаква координация на европейското ниво не е задължителна.

Другият проблем е също свързан със статията на Дичев. "Леви" и "десни" не са подходящи термини за пописване на външната политика на ЕС. В отношението към ТТИП, споразумение за свободна търговия между ЕС и САЩ, няма важна разлика между позиции на ПЕС или ЕНП. Те нямат априорни съмнения за споразумението, а само пописват точките, в които те искат да запазват европейски (или национален) интерес срещу американски. Към Украина, социалистическият кандидат на председателя на еврокомисия Мартин Шулц се показва по-решителен отколкото неговият ривал Юнкер. Неговото съмнение обаче можем да видим и като вътрешен политически бой в Германия между Ангела Меркел и той. По-лесно му е да говори решително, ако не носи отговорността като член на правителството - не става въпрос за идеологичните напражения между "лява" и "дясна" политика.

Разлика между ПЕС и ЕНП не е голям, но аз мисля въпросът е важен от друга страна. Ако хора не се интересуват от европейската политика и нямат представа за общоевропейските теми, съюзът не може да се поддържва. За ЕС е по-важно, дали въобще хора ще избират някоя от тези фракции.

0468448301495370024493140245103707603280
al-caid
 al-caid      29.05.2014 - 19:30:17 (modif: 31.10.2014 - 10:56:01), level: 1, UP   NEW !!CONTENT CHANGED!!

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабя на две строшена:
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жетварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!

Жетва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира. Него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят.

Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премяна,
чудни, прекрасни, песен подемат, –
тихо нагазват трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже, –
а той я гледа, – мила, засмена!

"Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата,
аз искам, сестро, тук да загина?

И плеснат с ръце, пасе прегърнат,
и с песни хвръкват те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак печели – пече!




Zije, on zije! Tam, na Balkane,
leziac v krvi, dychajuc krusno
junak s hlbokou na hrudi ranou,
junak ten mlady so silou muznou.

Na jednej strane hodena puska,
na druhej sabla na dve rozbita:
oci temneju, kyve sa hlavicka,
usta vrhaju kliatbu do sveta!

Lezi junak ten, a tam na nebi
slnce stojac nasrdene pecie;
kosicka spieva niekde na poli,
a krv mu este silnejsie tecie!

Zatva je prave... Spievajte, otroci,
tie tiazne piesne! Hrej aj ty, slnce,
na tu robsku zem! Nech aj zahynie
i onen junak... No mlc len, srdce!

Ten, ktory padne v boji za slobodu
ten neumiera. Za neho zialia
zem aj nebesia, zver i priroda
aj pevci piesne za neho peju.

Dnami mu tiene dava orlica,
vlcok mu krotko ranu olize;
nad neho sokol, junacky dravec,
aj ten sa za brata, junaka snazi!

Nastane vecer - mesiac zahreje,
hviezdy zasypu klenbu nebesku;
hora zasumi, vietor zaveje, -
to Balkan spieva piesen hajducku!

Aj vily v odeve obielenom,
carovne, krasne, piesen zadumu, -
ticho prebrodia travu zelenu
i pri tom junakovi si prisadnu.

Jedna mu bylkami ranu zaviaze,
druha ho osviezi vodou studenou,
tretia ho na usta pobozka, hned ze, -
a on na nu hladi, - milo, s usmevom!

"Povedz mi, sestro, kde je Karadza?
Kde je s mojou vernou druzinou?
Povedz mi, ved patri ti uz dusa,
chcem len, sestro, ci tu zahynul?

I plesknu rukami, pase prehrnu,
s piesnou vzlietnu ony na nebesia, -
letia i letia, az kym osvitnu,
hladajuc toho Karadzovho ducha...

No svita uz! A tam na Balkane
junak ten lezi, i krv mu tecie, -
vlcok mu lize ukrutnu ranu,
a to slnce zas vitazi - pecie!


0468448301495370024493140245103707587267
al-caid
 al-caid      13.05.2014 - 09:44:09 , level: 1, UP   NEW
Стогодишнина на Първата световна война инспирира сега много текстове. Войната е била жестока и тотална толкова, като никаква в предишната европейска история. Няколко от тези анализи спекулират за сценарии, какво би е станало, когато би Германия е победила в конфликта.

Въпросът е труден, защото не е ясно, какво са искали германците при тяхната подкрепа на Австроунгария. Тук е трудно да се каже, защо въобще е влизала във войната. Разбира се, че нито една от държавите не са искали да има Сърбия като водеща сила на южнославенски народи и съюзник на Русия. За Австрия това е било опасно, защото тя сама имала многобройно славянско население. На друга страна, за Германия те не са били никаква опасност. Те са очаквали, че сърбите или русите ще победят австрийци, но мислели, че тяхната интервенция ще бъде решителна за война. Тяхната политика изглежда като преди всичко за да показват, че Австрия сама не може да води собственна външна политика. Германия се опитваше да потвържда своят статус като регионален хегемон, да унизи влиянието на Русия в средна и югоизточна Европа, и да въведе Австрия в по-тесната връзка с Германия. Целта е била в края на сметка, изглежда, обединението на немски държави под един цар в Берлин.

Важен е и факт, че Антанта е била по-голяма. Германия е била сигурно водеща сила между Централите държави, и като таква е била първата цел за съюзници. От друга страна, целта за Германия и Австрия е била първоначално агресия срещу Сърбия, след това Русия, после Франция... Германия е победила най-голямата държава на Антанта - Русия - която се разсипе в обчанската война, но възможност, че би щяла да победи и французи, и британци, и американци след един друг е твърде малка. Хитлер се опитва на пр. да се концентрира върху западния фронт, защото тук е виждал, че французи са били по-добре приготвени за война, но пак не му стигало за мир.

Една от статии вижда Германия като една от "новите държави" (заедно с Италия и Япония), които се опитват да създават собственни империи на стил по британската или френската. Да, ако би Германия е победила Франция още в 1916, сигурно би щяла да спечели "определено нейното място на шахматната дъска на света" вместо нея. Победението на Франция би могла да въведе държава пак, като в 1871, в трудни времена на общното разчароване от система, към революции. Възможно е, французите би лесно щяли да попаднат към демагоги, милитаристични и анти-семитски, и народно-социалистично движение би съвсем пак щяло да започне и втората война - с Франция като агресор.

Хипотетични 30-те години с велика Германия (и с хабсбургския цар като техният вазал) като една водеща сила между Адриатик и Балтик не би били по-мирни. Съюз на Централните държави е бил вече през Първа световна война ослабен през спорове между българите и турци, или Италия (която на края влиза във война на друга страна) и Австрия, и тези напражения не би Германия е могла да реши без да започне пак един голям конфликт. Светът би бил същ и със "загубената генерация", само май другаде би са писали техните работи. Имало би май по-малко свободните народи - за Полша, Чехословакия или Югославия била Първа световна война борба за тяхното Освобождение - но подобно разпадане би могло да има в Русия или Италия.

Тези спекулации са обаче без смисъла. Старата система на дистатичните държави не можеше да се държи дълго. Вече преди войната много хора от Германия и Австрия заминаваха към САЩ и Южна Америка заради по-свободните възможности на себеразвитието. Старите династии вече дълго са били символ за милитаризма и използване на хората само като безумни ресурси. Цар Франц Йозеф в началото на война е казал, че неговата династия щяла да умре във войната, но поне честно - на края никой не е искал, да продължава агонията и.

0468448301495370024493140245103707553398
al-caid
 al-caid      07.04.2014 - 01:45:21 , level: 1, UP   NEW
В списанието "Капитал" беше интересен дебат за един винаги актуален проблем в ЕС - илегална имиграция. След разгоряването на конфликтите в Сирия и северна Африка в последните години проблемът стана още по-важен. След 3 години само в сирската война загубиха поне 5 милиони души жилища; от тях, повече от 3 милиони са избегли от страната. Много от тях, като се помни вече в дебата в "Капитал", бежат в посоката към западните държави на Европейския съюз, където живеят техните семейства. Най-много от тях обаче свършават своя път вече в държавите на границите на ЕС: в Италия, Малта, Гърция или България. За ЕС става сега въпрос, дали ще остави решението на проблема с нарастващия брой на бежанците само на единични държави, или да се опитва да намери общо решение. Единствения общ договор е сега "Дъблин-2", който практично казва, че решението на въпроса за бежанците остава в техните ръце. Може да се поддържава таква ситуация?

Руслан Трад аргументираше "за". За него е много важно, че ЕС и България сама не са приготвени за такъв брой на нови беженци, какъвто пристига от Сирия. Няма общи начини, за да се бежанци интегрират в общества на нито гранични, нито вътрешни държави на ЕС. Служби за пристигащите бежанци се строят често от доброволците; правителството се опитва, за да се отъвре от отговорността. Заради това идентифицира главната липса в сътрудничество между единичните държави на ЕС. Предимството на тази позиция е преди всичко от гледната точка на граничните държави. Ако те успеят да показват, че проблемът има влияние не само върху тях а по цял ЕС, те могат да очекват и по-солидарна реакция от други европейски държави, където проблемът не се показва толкова важен. Подкрепа от по-богати, централни държави на ЕС ще възможни по-ефективно разделяване на ресурси за помощта на бежанци и смекчи възможни напражения между домашното и приходящо населствие.

Любомир Талев обаче казва "не" за общото решение. ЕС разбира като твърде неефективен инструмент за решенията на важни въпроси въобще: по-важни са за него нормите на конзумни продукти. Като такъв, съюз не е способен за да изреши ситуация на бежанци, които пристигават във вълните на много хилияди души много бързо и имат нужда от бърза помощ. Талев вижда ролята на ЕС в този процес и като умаляване на суверенитет. Въпреки че за това при този проблем не става дума, има в него логика. Всека държава може да мобилизира своите сили в кризовни ситуации достта ефективно - не и трябва координация от Брюксел. Сегашната система предава много отговорността върху граничните държави на ЕС, но те знаят, каквото им трябва и могат да вносят молби за помощ в тези аспекти, където техните възможности не стигат, на пр. в мобилизирането на медицинския персонал. Талев освен вътрешната организация на ЕС помна още един аргумент против общото решение: много бежанци пристигат през транзитни държави като на пр. Турция. Въпрос е, защо Турция възможнява (или не е способна да спре) да бежанци преминават през нея в държавите на ЕС.

Аргументите на Талев са многи, но не много силни. ЕС направи много смешни и неефективни правила, но неговите възможности за приготването на общи финансовни ресурси са много по-високи, отколкото тези на Италия и Гърция, които са в рецесия, или България, която има достта работа със строенето на съвсем няква социална система. Също въпросът, какво прави Турция, няма значение да се пита без да питаме, какво ще прави ЕС: през дипломатическото сътрудничество на ЕС може да се изрази на Турция по-силно, че трябва да се занимава с проблема повече. И тук не става въпрос само за бежанци, а също и за нейната роля в сирската война, която съвсем не е тази на медиатор на мира или фактор за стабилизация. Но също не трябва да си мислим, че само някви правила ще бъдат достатъчно решение. Възможностите на отделните държави са различни, и някъв договор не може да ги промени без систематичен труд. И сега, ако толкова държави близо до границите на ЕС са паднали във войната, може да е вече късно за това.

По-важно е, че ЕС след много широк процес на интеграция съвсем не стига до степен да действа като стабилизираща сила в регионите на неговите граници. ЕС не намери смелостта да подкрепи нито демократични сили в Украина; вместо ЕС, Украина ще търси сега повече военната помощ на НАТО. Европейски държави, преди всичко Франция, показя няколко спектакуларни опити да покаже силата в Либия и Мали, но в по-дългото време се и тези операции показват като провалени. Освен това, прочие конфликти започват в Средна Африка и Египет, където ЕС съвсем не знае как да действа. За Сирия е вече тъжно да се въобще говори. Броят на бежанците е само върхът на айсберга, който е всъщност липса на външна европейска политика.

0468448301495370024493140245103707546233
al-caid
 al-caid      30.03.2014 - 14:52:41 (modif: 30.03.2014 - 14:59:36), level: 1, UP   NEW !!CONTENT CHANGED!!
Бъдещето на България – с ЕС или с Русия?

В последните времена се показват интересни промени в международни връзки. Една от техните особености е прехвърленето на инициатива в източнатa посока. Китай силнее по икономическия начин, разширява своите дейности по цял свят. В реакция на това се опитват съседните държави на Китай в югоизточна Азия – Индонезия, Малайзия, Сингапур, Виетнам преди всичко – за да и́ конкурират в областите на промишленост и в политически контрол върху фреквентованите морски пътища в близостта на своите територии. В тези промени играе важна роля и Русия с другите средно-азийски държави като износители на природните ресурси и различните (но особено военни) технологии. Европейски съюз и САЩ подкрепяват това развитие като източници на финансовни инвестиции, а преди всичко - като вносители на техните продукти. И заради това става важен въпрос за България – в коя посока ще има по-добро бъдеще? Към ЕС, който само конзумира чуждите продукти, или Русия, която е съработник в тези промени?

Влизане в Европейския съюз има и негативни влияниа върху нея. Критични гласове показват, че и след 6 години в ЕС България все още живее всеки пети българин под границата на бедността, макар че е по-малко отколкото запреди влизането. Броят на безработните е паднал в първата година след това, но сега е по-висок заради рецесия. Правителството се опитва да съответства на съюзни фискални норми, но по този начин умалява покупателната способност на населението и възможността на по-малките компании да се развиват. Този проблем се още пак увеличава през изтичането на младите и образованите хора в западните страни, но преди всичко през широко разпространената корупция и клиентелизъм на всичките нива на политическата дейност. ЕС e имал много добър имидж в България заради своята политическа култура, транспарентността на държавни финансии и демократическите стойности. Влизането в ЕС се е виждало като възможността, за да тези характеристики могат да повливат българската общност по позитивен начин. Това обаче не се случи. И даже след протестите в предишната година, при които бе схвърлено правителството на Б.Борисов, не се виждат много промени в стила на управляването на неговите наследници.

В тези отношения може да стане въпрос, дали Русия не би могла да стане по-добър стратегически партньор за България? По исторически и културен начин имало между двете нации винаги дълбоки връзки. Русия е приела христианството и литературна дейност от българите. През Възрождението, много от българските интелектуали получиха образование и възможността въобще за да се развиват в Русия. И сега е Русия един от най-значителен инвеститор в държава. Преди няколко дена, Русия предложи 3 милиарди € за модернизирането на порт във Варна и пътища при Дунав и Черно море. По този начин директно ще конкурира на еврофондове, сигурно най-позитивна част на европейската политика в новите държави на съюза. За руснаците България остава интересна заради разбираем език и като възможен стратегичен партньор в черноморската област. Тук има значение и външната политика на Путин, която връща Русия на позиция на регионален хегемон.

По политическия начин е нейната роля съвсем променлива. Освобождението през руските войска в 1878 е исторически факт, но също и нейната враждебност през война със Сърбия в 1885 или двете световни войни. Освобожденската война също трябва да се разбира и в контекста на дълги войни между Русия и Турция, с окончателен цел в завоюването на Цариград. В системата на СИВ е имала България подчинен статус и следствиета на тази система имат лоши влияния досега. България има в ЕС още статус на периферия, на "новия член", но в руската геополитическа система не може да очаква нищо повече. В края на сметка исторически паралели на Възрождението също не могат да се използват винаги. През 19. и 20. век беше руската академична дейност на много елитно ниво, днес обаче не е иновация такъв икономически двигател на Русия, отколкото нейните природни ресурси. В областта на политическа култура се Русия изолира от Запада. От една страна руските интелектуалци свързават ЕС с фашизма, но от друга ето Путин, който извикава във своята реторика принципа на народното самоопределение, иредентизма по етнически принцип и подкрепяване на диктаторски режими... Протестите в България на предишна година се ориентираха срещу олигархически и мафиотски влияния върху правителството. Но каква алтернатива за това се предлага от Русия?

Константин Леонтьев, един от любимите писатели на Владимир Путин, във своето произведение "Византинисм и славянство" пописва българите като пример за "анархистичните" славяни, които заради вредното влияние на Запада загубиха респект към авторитет, който представяваше византийският (и после руският) цар. Православна славянска империя със център в Цариград е един много стар сън, който никога не е бил реализиран. Той е обаче много стар. Русия, която се показва солидарна само с тези православни или славянски народи, които в данна ситуация се показват като съюзници, също не може да успява да този сън реализира. Но преди всичко ни не трябва, като в средновековно, да си вземем античен модел за държава. Европейски съюз не следва нищо такво: ето резултат на много опити и договори, от които мнозина са били провалени. В разлика към руските алтернативи обаче предлага възможността на договора, а не само за воля на най-силен владетел. Това не значи, че България трябва да се свързава само с ЕС – обратно, тя може да внесе това "вредно влияние" на демократическия дух в Русия.

0468448301495370024493140245103707536564
al-caid
 al-caid      21.03.2014 - 15:14:42 (modif: 30.03.2014 - 14:53:08), level: 1, UP   NEW !!CONTENT CHANGED!!
За или против присъединяването на Крим към Русия

Въпросът, който сега можем да четем във всеки вестник е, какво ще се случи с Крим? Протестите срещу украинския президент показаха вътрешната слабост на режима, но и na държавата като цяла. Тази слабост, но също и бавната реакция на водещите лица на Европейския съюз, възможниха интервенция на Русия. Путин, в смисъла на своята цел да направи Русия пак един от "полове" на геополитика, се опитва да запази поне Крим като един от сателитите. Макар че конфликтът вече е станал военен и всички новости от там са филтрирани от пропаганда - украинска или руска - статус за Крим остава отворен. На ли е възможно, да Крим влиза като редовен член в Руската федерация? Или ще остане, като Абхазия или Косово, в сива зона между непризната независимост и фактичен протекторат?

На една страна, Крим не може да очаква в близо време никакви позитива от украинска власт. Украина балансира вече дълго между кооперация с ЕС, който би въвел много нужен нов капитал, и Русия, гарантираща поне евтимо топливо. В края на сметка Крим може да очаква, че Русия, за да си запази новата област, ще инвестират повече в него, и следователно да легитимизира своята интервенция. Руските политици подкрепяват интервенцията и с оглед на сигурността на етническите руснаци, които живеят на полуострова. Етническите напражения, които се размътяваха от Янукович и опозиция (но и "руските туристи"), могат да станат само по-важни. Крим, запазен в рамките на Русия, би обаче останал спасен от жестокостта на гражданска война. На края, Русия има и един "реално-политичен" аргумент. Нейната геополитическа позиция е, през разшираването на НАТО и последните промени в Сирия и Либия, твърде компромитирана. Признанието на Крим на Русия може да успокои страх на руснаците от загубенето на вливание във света.

Русия обаче, след разпадването на СССР, е декларирала, че ще запази границите на Украина. Базите на руския Черноморски флот са били една от гаранции, че Украина няма да разширява сфера за американското вливание. Нито през силно про-западна "Оранжова револуция" нямало въпроса за това. След едностранното нарушене на договора и военната агресия не е вероятно, че Киев или западните държави ще търсят заедно компромис с Русия. Новото правителство на Украина вече пак започна да дискутира с ЕС за влизане. На края е възможно, че Путин въобще няама интереса за имидж на режима си в чужбина: в 2016 го чекат изборите до Думата, и в 2017 пак за президент. В последните избори неговата партия станала по-слаба, и макар че като президент той няма конкурент. Путин се опитва да си поддъжава имидж като смел и решителен вожд на нацията в трудни времена. По този начин той също компензира недостатъци на неговото икономическо управляване. В държава като Русия е обаче толкова силно концентриране върху вътрешни политически игри съвсем безотговорно. Русия може да си остави Крим, но за цена на по-дълбока изолация в западната посока. Агресия срещу бившия съединик също ще работи като предупрежение за техните останали европейски партньори, като Беларус или Армения.

Черно море е област много важна за руските стратегически интереси. Но завоевуване на Крим обаче не направи Русия по-силна в тази област. Русия би станала по-силна в случая, ако би се опитвала да подкрепи украинска икономика. Това обаче не беше в интереса нито на Путин, нито Янукович, нито техните олигархии. Украинските жители виждат, че Русите оставят Украина във второстепенна позиция и че ЕС е възможна алтернатива. ЕС много хора вижда и като гарант на политическа свобода и справедлив пазар, без фаворизиране на олигархия с приятелските връзки към правителството. Путин направи държавата си по-силна, но по идеологическия начин Русия остава слаба като за Ельцин. Путин се връща повече към идеологията на "Третия Рим", на империална Русия във времето на монархия. Не знае да работи с други масово мобилизиращи идеи освен национализма. По този начин изключава Украинците, вместо да им даде статус за партньор, като се получи на Ленин при основането на СССР.

Същият въпрос има и за Европейския съюз. На една страна може да си пази национални интереси на отделни държави: ще подкрепи Украина през формални санкции и май даже не продаде един или два кораби за руския флот. Двойстранни връзки между Русия и Германия, Франция или Великобритания са много по-интензивни от тези с Полша, Италия или Австрия. Путин ще използва стара римска тактика divide et impera, и националистична опозиция срещу разшираването на ЕС към изток го само подкрепява. Не е изненада, че за пазене на кримското референдум са били поканени делегации от партии като френски Народен фронт, австрийски Свободни, или унгарски Йоббик. На друга страна, ако ЕС се опитва да работи като едно цяло, Русия може да загуби Украина за цяли векове. Заради това ЕС трябва да интегрира Украина най-бързо като възможно. Крим може да остане за Русия, но в по-дългия хоризон ще направи Европа по-единствена и по-сигурна.

0468448301495370024493140245103707513333
al-caid
 al-caid      28.02.2014 - 11:08:12 (modif: 28.02.2014 - 11:29:49), level: 1, UP   NEW !!CONTENT CHANGED!!
Отрóвна мисъл ме похити
бездомен, горък чужденец
аз хлопам, морък, по вратите
на хора тъмни и незнайни
чело ми не краси венец
аз не разплитам скръбни тайни
не съм поет, не съм мъдрец
не нося белега на мага
не съм от блясъци пиян
но моята душа е нага
но моята душа е блян

И ако нявга, в тъмен час
отвърнал погледи от Бога
подиря в твойта мисъл строга
утеха, отдих и любов
и прозвъни далечен глас
(о, глас безумен за тревога!)
като въздишка безутешна
сред безответни тъмноти
от своя златоткан алков,
с какъв възторг, с каква безгрешна
любов ще ме обгърнеш ти?

preklad je strasny, kedze jambicky vers (prizvuk na druhej slabike) je pre slovencinu (okrem tej východnej) nekompatibilny (samozrejme, ide o velmi studovany jav), inak ide fakt o otravenu myslienku, neviem to vyhnat z hlavy...

tiez niektore vyrazy sa v preklade trochu stracaju :) napriklad beleg (znak) na maga ci alkov (okrasny vyklenok) zneju inak v pravoslavnom prostredi, potom bulharski (nielen) basnici sa tiez vyzivaju v roznych formach "taziveho rozpolozenia duse" (tu gorek, skrubni; v Sk smutny, tazivy), a napokon tu mame tazke poetizmy ako bljan (basnicka vidina, vedomy sebaklam, no nie blud, lebo ide o sucast prace...)

Otráven' výjav ma pochytil
bez domu, smutný cudzinec
ja klopem, zmorený na vráta
ľudí temných a neznámych
ni čelo mi nekrášli veniec
ja nerozplietam tiažne taje
nie som poét, nie som mudrc
ni nenosím znak pre mága
nie som od blýšťaní sťan'
no tá moja duša je nahá
no tá moja duša je klam

A kebyže niek'dy, v temnú chvíľu
odtiahnuc pohľady od Boha
pohľadám v tv'ej myšlienke strohej
útechu, oddych, i lásku
a zazvoní daleký hlas
(ó, hlas šaľený, hlas obavy!)
ako povzdyška bezútešná
vprostred hluchonemej temnoty
zo svojho zlatého okrasku
s akým nadchnutím či nevinnou
láskou ma raz zahrnieš ty?

0468448301495370024493140245103707474458
al-caid
 al-caid      26.01.2014 - 08:55:04 (modif: 27.01.2014 - 13:39:54), level: 1, UP   NEW !!CONTENT CHANGED!!
roden 1833 v Shumen, ucil na frenska kolezh v Carigrad, kadeto zavershil v 1858 g. i sam stanal uchitel. Prepodaval v Shumen i pokazval se kato mnogo aktiven i v cerkovno-politicheskata dejnost. V 1864 g. bil prinuden da emigrira do Rumania, kadeto vliza v nacionalni soedinenija v Braila.

Toj tuk dejstval pak kato uchitel, no bil aktiven v razlichni narodni soedinenija. Sazdaval kulturno spisanie "Dunavska zora" i edna atamatjorska teatralna grupa, pervata soderzhavashta zhenskite aktrisi. V 1869 g. stanal edin ot upravitelite na brajlsko Bulgarskoto knizhovno druzhestvo.

Ot 1874 g. stanal ruski grazhdanin i varnal se v Shumen. Ostanal vov vrazka s teatralnite grupi v Bukuresht i Gjorgeov do vremena na osvobozhdenskata vojna, prez kojato raboti v siropitalishte v Turnovo. Tuk poluchil tifus, ot kojto v 1878 g. umira.

Pervonachalnata tvorba mu bila tverdo sverzana s bulgarskata istorija. Pervoto proizvedenie sovsem bila Kratka bulgarska istorija (uchebnik?), kojato izdade vov Viena v 1861 g.; nasledni raboti, izdadeni vov Viena ili Braila, bili gramatiki. Pervata piesa si, "Rajna knjaginja", proizvede v 1866 g., i istoricheski temi izpolzva i v drugi piesi:

Pokreshtenie na Preslavski dvor - 1868
Velislava, bulgarska knjaginja - 1870
Vozcarjavaneto na Kruma Strashnij - 1871

Krivorazbrana Civilizacija - http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=249&WorkID=8678&Level=2

Proizvedenieto e razpolozheno v stereotipno bulgarsko selo ili gradche, njakade v Otomanskata imperija. Glavnite personazhi sa ot razlichnite socialni nivota na naselenieto: po-bogatoto semejstvo na chorbadzhija Kostov, greckijat lekar, mlad Mitjo i negovata baba. Anka, doshterijata na Hadzhi Kostov, se vljubi v lekar Magaridi, kojto ja izmami s kavalerskite maniri i obeshtanieta che ja vzeme do Evropa (Francija). Bashta i ne e soglasen, no majka i Zlata i brat i Dimitraki ja podkrepjavat. Mitjo, bulgarin, se vljubva v Anka sashto, i vliza v konflikta s Magaridi, no Anka ne se interesuva za nego, zashtoto e "prostak". Na kraja Magaridi uspiva da Kostov e zaloven ot zaptiite za noshtta i izpolzva da izbjaga s Anka - obache ne do Francija, a samo v drugoto selo. V kraja na smetka brat i s Mitjo i drugite momcheta ja zaedno spasjat.

V sjuzheta na komedijata e nachaloto na vlivanie na "evropejskoto", koeto pronikva - kak e vidimo vov vsekoto javlenie - predi vsichko verchu po-bogatite. Samo tezi mogat da si pozvoljavat kurzove na frenski ezik ili modnite drehi, glavnite razlichavashti znaci za novite, "civilizovanite" hora. Sreshtu tjah stojat "prostaci": Kostov, kojto si serpe kafe a postojanno govori po turski, klevetna baba Stojna komentirashta vsichko, Marija, kojato govori za tradicionni stojnostti, ili Mitjo, grub chovek, kojto na kraja pazi chestta na seloto. No civilizacijata ne e samo v drehi i povedenie, a sashto i v stojnostite na individualizma i samostojnostta. Priemaneto na tezi znaci i svetogled sa individualni: civilizacijata e razbrana kato simvolot za statusa.

Magaridi, kato chovek "otvon", e medium za vlivaneto taka materialno (spisanijata za moda), kato i duhovno. Kato grek sashto vnosi i etnicheski razmer na kulturen konflikt mezhdu "prostacvoto" i "civilizacijata". Bulgarskoto se trjabva da ostavi, da se priema civilizacijata. To se pokazva predi vsichko v stojnostta za chestta - uchtivostta kom starite, pazeneto na dostojnstvo, obshtno doverie. Bulgarskoto ima i temna stranica: grub patriarchat na Kostov ili v mladite vremena na baba Stojna. No i "civilizacija", pokazvana v perfiden Magaridi, kojto otvlicha "naj-hubavata moma v seloto" s prazni obeshtanija i pravi intrigi sreshtu vazheni hora. "Civilizacija" se razbira krivo, trjabva da se reflektira po-kritichno.

Vojnikov razpolaga "bulgarskoto" inache kato revoljucionnite krugove - zhivo e, ima svoeto mjasto v otomanskoto obshtestvo. Narodot ne e spjasht, a poveche sa zanimava s gluposti.

0468448301495370024493140245103707386314
al-caid
 al-caid      07.11.2013 - 01:12:40 , level: 1, UP   NEW
Не съм от тях

Не обичам, как'Сийке, и не съм от тия, дето се бъркат в хорските работи, ама има едни жени, като Тана Папучкина, като разчекнат едни уста - като ханджийска порта! Онзи ден, както си седя у дома и наплитам пета на чорапа на наш Груя, гледам я през прозореца, тин-тин-тин, зачупила кръст, накокошинила се с кожи, с плетена чанта с мотив в ръка, и право у доктора влиза. Женена жена ма, сестро, да си седне в къщи и да си гледа работата, а то - фитнало се и не оставя човека на мира! Година и половина я гледам, все зъби поправя. Какви бяха тия зъби, какво беше туй чудо! И по небцето й да бяха никнали, и все с дупки да бяха, пак досега щяха да се поправят. Развали къщата на човека, кучката му с кучка! Гледам булката му, горката - охка, пъшка, караха се, биха се, - па и тя почна май да си покръшнува: все напудрена, я гледам, излиза и шапката й настрана малко килната, като фантазия.

Nemam rada, Sijka, a ja teda nie som takych, co by sa simrali do veci druhych, ale su ti take zenske, ako Tana Papuckina, co ked si otvoria hubu - ako panske vrata! Jeden den, ako si sedim doma a zasivam patu na ponozke nasmu Grujovi, pozeram cez okno, cup-cup-cup, skruti sa v krizoch, vyparadi sa kozenymi vecami, s vyzdobenou pletenou taskou v ruke, a rovno k doktorovi. Vydata zenska, moja draha, nech si sadne doma a robi svoju pracu, no ta - vyfinti sa a nenecha cloveka na pokoji! Sledujem ju poldruha roka, vsetky zuby jej spravi. Ake zuby, co za blbosti! To aj keby jej po podnebi jej vyrastli a vsetky mali kazy, to do teraz by jej ich uz vsetky spravil. Znici mu domov, suka vysucena! Sledujem aj jeho nevestu, zhorklu - ochka, funi, hadali sa, bili sa, - no snad aj ta si zacala uzivat: cela napudrena, pozeram, vyjde a ciapocku ma na strane trochu nakrivo, ako z rozpravky.

Не ми е работа, как’Сийке, и не съм от тях, ама изпъденото й слугинче разправяло на Бона Кевина, пък тя казала на наша Кица Събчовата. Ама и за него се чува, че не било стока. От два месеца било без работа и все един подофицер, уж от тяхното село, се мъкнел с него. Остава ли ми време, сестро, от пуста работа да разуча отде е, откъде е и дали не е някой модерен братовчед! Пък и работа ли ми е да се меся в хорските маскарлъци! Човек да си гледа къщата, да му е ошетано, преметено и подредено навред, че вчера ходих у Бона Бозаджийкина за квас - пази боже! Нощвите им, как’Сийке, от две години неизстъргани, месалите им загорели от тесто и хвърлени в едно кьоше и отгоре им котката спи. Грехота и срамота! Два пъти в годината си андулира косите и обувки с лачени бомбета носи, а в къщата им - сякаш вторничен ден след пазар. Ама тяхна работа е пак, да ти кажа. Да правят, каквото си щат. Наш Груйо тъй дума: “Във всяка къща - и наредба, всяка коза - за свой крак. Кой както иска, тъй да я кара!” Я Колчеви пък, никога не си дигат завивките от леглата. Както се измъкнат сутрин, тъй им седят креватите цял ден. Рекох веднъж на госпожата, а тя: “Нарочно - кай - ги оставяме, та да се проветряват.” Пък то, че я мързи да ги подреди, мързи я, ама защо лъже хората! В една къща, дето пипа работна жена, то си личи. И спалнята им неразтребена, и във всекидневната им на миндера има една възглавница разпрана, и иглинарникът им виси накриво, а пък кърпата им за лице - сякаш цигани са се бърсали с нея!

Ооох, каквото, каквото - тяхна работа! Да си мълчи човек и да не се смразява с хората - тъй си зная аз, и кой какво е правил - той да си отговаря, ами я да ставам да си вървя, че оставих малката да пържи лук в къщи: ще вземе да го прегори, че ще замирише, като кога минаваш край Парапанкини. Нали пустата им къща е на кьоше! Тя каква е къща, ама прозорци има и надолу да гледат, и нагоре по улицата. На единия постоянно е майката, а на другия - дъщеря й и не пропускат човек да мине, докато не разчовъркат целия му род. И все на изгоряла манджа мирише покрай тях. Дърта жена мари, сестро, а тръгнала по ума на дъщеря си! Все тоя инженер я бил искал, онзи съдия бил питал - чунким хората са полудели цял живот изгорели манджи да ядат! То да не излезе като Деша Коликучкова? Искали я, молили я, щели да я крадат, а и до ден днешен си стои в къщи смутена и

сбръчкана, та и Еньо Кантонеринът й се назлъндисва вече. Пък и той какво ли търси? Чунким не помня, като го роди майка му четири месеца по-напред и какъв байрак развяваше на времето из долната махала!...

Снощи по тъмно, като събирах прането из двора, и - тупуррр - събори се нещо през две-три къщи от нас. Тръснах ризите на дърветата, хукнах се и - какво мислиш? На Пена Цанковичина, вдовицата, на дувара, от лява страна до портата - три керемиди съборени. Тъмно беше и не можах хубаво да разгледам, та сутринта рано още ходих и три мъжки стъпки с гумени токове намерих около мястото. Попитах нея каква беше тая тупурдия снощи, а тя: “Котарак - кай, - госпожа, котарак прескочил дувара и съборил керемиди...” Мари аз го зная тоя котарак, дето си има и котка, и две котенца в къщи и дето работи във финансовото, ама не обичам да ги разправям!

От друга страна, яд ме е пък, че все на светица се прави, все на черкова ходи и надолу гледа. Ама наш Груйо знаеш ли за такива как дума: “Който гледа надолу - мисли за голо!” И права приказка е тя, ами не ми трябва да ги разправям! Чунким у дома всичко е потекло по вода, та из чужди къщи ще ровим! Една снаха си доведохме, как’Сийке, господ да те пази до девета рода! Откак се е омъжила, все болна, все чамава. Злъчката й била пукната, стомахът и бил нервен, уж все диета пази, пък на втория ден на Коледа половината рибица от прасето оплюскала, дордето бях на гости! То добре, че като походвам тук-таме, та ме гощават хората, инак де можем надви с ядене в къщи! Не остави ни сладко, сестро, ни захар, ни саздърма! Мислех си, като е на диета, поне туршията няма да бута, а то, га погледнах в голямата делва - тук-там плува някое камбе!

Думах му на наш Пройка: слушай мене бре, майка, аз да ти избера момиче, че ги познавам всичките в града и околията. Какво му не думах! Дигна си един ден дърмите, че чак от Габрово я довлече. Хората и котка си не вземат от Габрово, а той жена домъкна! Малоумен излезе наш Пройко, на баща си се метнал. Не попитва, да се посъветва, да погледне чуждите къщи и наредби, ама тъй, урбулешката! Малко ли съм му думала: да иде у попадиини, да дойде у вас, че да види какво се казва наредба и фамилия! Я бат’Боньо, умен човек излезе, дето се ожени за тебе. Малко ти били редки зъбите и си понакуцнуваш, ама няма да маршируваш из кухнята я! Гледаш си къщата хубавичко и децата ти подредени, и бат’Боньо всяка събота с прана риза, а то у нас - разхвърляно, мръсно, една галимация!... Да започна да ти разправям, как’Сийке!... Ами не ми е по характера...

Не съм от тях!...

0468448301495370024493140245103707286497
SYNAPSE CREATOR
 al-caid      12.08.2013 - 09:33:41 (modif: 12.08.2013 - 09:34:30) [1K] , level: 1, UP   NEW  HARDLINK !!CONTENT CHANGED!!
prave mi skoncil letny seminar pre bulharistov vo Velikom Turnove - http://www.uni-vt.bg/2/?page=7198&zid=144

zo Slovenska tam bola oficialne jedina studentka, a aj to len rustiny; k dispozicii bolo viacero stipendii na seminar, ktore proste neboli vyuzite, kedze sa nikto okrem nej nehlasil... obnasa to dva tyzdne v malebnom Turnove uprostred Balkanu a dalsi pri mori vo Varne, exkurzie po monastiroch a mesteckach, kazdy den 2l boljarky, folklorny subor, co vas nauci horo a este aj navari

IMG_4051.PNG

ak teda niekto ovladate aspon azbuku a studujete nieco slavisticke, prekladatelske ci balkansko-vychodoeuropsko-historicke, odporucam zapisat si kurz bulharciny a kontaktovat vcas svojho profesora na 37.rocnik

0468448301495370024493140245103707231929
al-caid
 al-caid      25.06.2013 - 14:21:26 , level: 1, UP   NEW

0468448301495370024493140245103707226461
al-caid
 al-caid      20.06.2013 - 22:56:32 , level: 1, UP   NEW
Всяко свое стихотворение
ти създавай като последно.
В твоя век, наситен със стронций,
литнал с ултразвукова скорост,
мигновено идва смъртта.
Всяка своя дума изпращай,
както сетно писмо пред разстрел,
взрян зов в зида на затвор.
Нямаш право ти на лъжа,
даже на малка игра красива.
Няма просто време да имаш
свойта грешка сам да изправиш.
Лаконично и безпощадно
всяко свое стихотворение
с кръв написвай като прощално.

(1966)

0468448301495370024493140245103707224109
al-caid
 al-caid      19.06.2013 - 15:53:56 , level: 1, UP   NEW
Дервишово семе, Николай Хайтов

Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза. Бях тогава на четиринайсет ненавършени години, без майка и баща. Баща ми го убоде мижу Селиховата крава, а майка ми загина от испанската болест. Раснал съм със стар бубайка и баба, ала на баба дясната ú ръка се вдърви, та нямаше кой къщната работа да върши, и дядо впря очите си в мен да ме жени. Мене не попита. За такива работи тогава не питаха, дето се женеха, ами старите си ги правеха сами. Чух ги веднъж само как си проговориха с баба:
- Младо е! – рече баба.
- Ще наякне! – рече ú дядо. – Само че трябва да се поогледаме за некое момиче!
Какво е гледал дядо и как – не мога да ти кажа, ала веднъж, като се върнах от паша, заварих у дома един адамбойлия мъж с една голяма ножица, в пояса набодена.
- Рамаданчо – каза дядо, – викнал съм терзия потури да ти ушие. Вапцани ли искаш или сури?
Друго питане не ме попитаха. Годиха ме, жениха ме – това беше всичкото питане: вапцани ли потури искам или сури?
Терзият дойде в сряда, в четвъртък потурите бяха ми ушити – вапцани потури, с капаци и гайтан, а в петък дойдоха тъпанарите на двора и зачукаха даулите на сватба. Даулите бият, казаните с месо врят, а пък аз още не зная коя ще ми дойде за невеста. Пресрамих се и попитах баба.
- От колибите ще бъде – вика, – не от село!
Ама коя? Каква? – нито баба да ми каже, нито аз имах кураж да питам. Коя? Каква? – вечерта се чак разбра. Припял ни беше ходжата, притупал ни беше тъпанът и дойде време да останем сами в одаята с моята невеста. Преди да влезем в стаята, дядо ме повика настрана и рече:
- Ще правиш, ще струваш, кръв да има утре сабахлем! Ако си – вика – станал мъж – карай мъжки! Ако не можеш – с нокти или пръсти, но да има кръв, инак цялото село ще се смее! – Бутна ме в одаята и заключи.
Седял съм една половинка от саатчето като вдървен, без да смея нито да гъкна, нито булото ú да сваля, докато най-сетне тя самата смъкна покривалото и се показа. Мислех, че ми е докарал стар бубайко некое женище, а видех момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива! Вторачил съм се в нея като диво, а пък то ма гледа, гледа, а че прихна да се смее:
- Срам ли те е? – вика.
- Срам ме е!
- Защо се срамуваш? Я гледай колчави потури имаш! И какъв пояс! Искаш ли да поиграеме на пумпал? – И докато да кажа искам или не искам, хвана ме за пояса и взе да ме тегли, да ме развива и повива като пумпал. Така сме се хубаво заиграли, че не усетихме кога пропяха първите петли. Тогава ми дойде на ума за кръвта и ме налегнаха бърчините: „Ей сега ще се хубаво разсъмне и ще надойдат ония да питат за кръв. Ами сетне?“ Забеляза тя какво ми е и ме попита за какво мисля. Казах ú:
- За кръв!
- Аз – вика – ще ти намеря! – Наду се момичето, та лицето ú стана мораво и току бликна от носа ú кръв. Няма да приказвам тая кръв къде и как сме я размазвали – всичко мина, замина и заживяхме със Силвина като жена с мъж. Тя беше момиче, ала и жена си бе. В женското още от дете жената си я има. Дали е под миглите, или под ноктите, ала си я има, докато с мъжете не е същото. Един мъж, дето си няма брада за да прежули една женска буза – не е никакъв мъж! Макар че кога сърцето ще се размисли за жена, то не пита ни главата, ни брадата, както се случи и с мене. Докато се развивахме със Силвина и повивахме, докато сме се смяли и играли, то, сърцето, се навивало, навивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.
Как се случи тая работа, да ти кажа, никой не усети. Всичко си вървеше – дето има една дума – като по вода. Никой не е и мислил, че под водата може да има скала, гемията ни да закачи и да направи парам-парчета. Силвина си седеше повече вкъщи, гледаше баба и ни дочакваше от къра с варена каша. Шеташе, метеше, старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите ú – накичени от Силвина с разни цветове и билки, а пък джамчето на одаята плакнеше, бършеше три пъти на ден и в него утрин се оглеждаше и косата си разресваше. Имаше едни коси, ей оттука ако ги видиш – руси! Ако се поместиш малко – видят ти се червеникави, като че греят. Още като се поместиш – жълто злато като живо заиграваше по тях! Вземаше ли да се реше, аз заставах да я гледам. Гледах я, гледах, докато ме сепне дядо:
- Хайде, Рамаданчо, козите ти ще умрат от глад!
Каква е мъка било и с тия кози! Спряло се онова лятно слънце мързеливо на средата на небето и не слиза. Пет пари не дава, че невеста имам аз в село, та ми идва да подскоча да го брулна с кривака. И да го заровя в земята, повече да не излиза. Все да си е нощем, а пък аз все да си лежа до нея или пък да ú раздухвам миглите. Имах си една закачка, речи го игра, като се събудя сутрин, миглите ú да раздухвам, докато всеки косъм се подреди на място. Бях ú се врекъл на Силвина, като отида с дядо на панаира във Филибе, да ú донеса оттам едно кокалено гребенче за мигли, ала с вричането си останах. Един ден бях на коситба с дядо, а когато се върнахме вечерта вкъщи – заварихме празна, тъмна къща, без невеста. Баба ни каза, че братята на Силвина я отвлекли. Баба я не давала, бутнали я баба и я взели. Рекли, че Силвина от чеиза имала да си дозима. Метнали я на конете и докато надойдат хора – отгърмели към букака.
Какво ми стана, не мога да ти кажа, ала дядо, като ме видя, че ловя ножа, хвана ме и викна на баба:
- Давай въже!
Донесе баба въже, върза ме дядо за дирека, а че ми рече:
- Ти за семе ще ми трябваш, няма да мърдаш! Тука искам на Асан Дервишов внук да писне, а че тогава ходи да се трепеш, където искаш!
Качи се на мулето и хукна навън, като викаше на баба:
- Пази – вика – Дервишовото семе, инак главата ти отсичам!
Баба си познаваше дяда, не ме отвърза. Тука, в сърцето, сто пиявици като че се бяха впили, та го усещах отмаляло като мъртво и ако пърхаше нещо в него, то бе едната само надежда, че може пък Силвинините братя наистина за чеиза да бяха идвали. Най-сетне братя ú бяха, не бяха чужди!
С тая надежда съм се залъгвал до заранта, когато се върна дядо. Мулето беше в пяна – той в дрипи, дето се беше провирал из шубраците. Бутна ме в одаята и заключи, а те с баба се прибраха в тяхната си одая. Делеше ни една стена, а по средата имаше комин. На комина стената изтъняваше, та се чуваше каквото се говореше оттатък. Мушнах се там и заслушах. Дядо говореше тихо, но се разбираше всичко.
- Нямаше невеста! – рече той. Братята ú – едепсизите, разбрали, че си е още мома, и я дали на Руфатя за два пърча.
- Ами сега? – попита баба.
- Сега я влачат из гората – рече дядо – знаеш ли какво? Да изчукам Руфатовите като въшки с чифтето! И ще го направя. Ала не сега. Ще оженя Рамадана, ще почакам внук да дойде и тогава ще разплача майчицата на Руфатя!
Тия думи рече дядо, тия негови думи ме затиснаха в оджака и не шавнах. Тъй си ме завари утринта – в пепелта! На сутринта дядо доведе ходжата и ме заклеха: да се не бия, да се не давя в реката. Да се не карам и сбивам. Внуче да оставя деду и тогава главата си да кърша…
Сетне какво се случи, мина ей оттука, през сърцето го прекарах. Като с губерка. Първата губерка ми забиха, като се върна Силвина в село. Руфатови бяха ни комшии, делеше ни само един дувар, ала кога са се върнали, никой не ги видя. Около месец и нещо Силвина никому се не показа, че оня гад я беше дъвчил, бузите ú беше дъвчил като тесто, та не смееше да се покаже. Тогава се разчу кое и как се беше случило с нея.
Руфат я бил харесал още първия ден, когато я видел да ходи на двора, и си направил дупка на дувара да я гледа. Той беше седем години по-възрастен от мене и хайлазин. Не ходеше нито за дърва, нито на нива и помагаше в касаплъка на баща си. Пиеше ракия, зъбеше се и продаваше салтанати.
Два пърча имаха Руфатови, брадати пърчове, с два големи чанове на вратовете им окачени, като звъннеха, чуваха се през десет баира. Силвинините братя – Реджепа и Юмера – лакоми хора, чобани – мряха пък за чанове и пърчове. И се спазарили с Руфатя. Те поискали пърчовете, той – сестра им.
Разбрали, че си още ходи с корема на момиче, и му я дали.
Много ми се искаше да видя Силвина, ала оня звяр я държеше все под ключ и нямаше как. По едно време я измислих: стъмнеше ли се – качвах се на покрива на нашата къща и като се тулех зад комина, гледах в пенджерчето на Руфатови. Ей такова търкалце беше това пенджерче, но грейне ли вътре газената лампа, и всичко излизаше наяве. Е, не всичко, но пак: виждаше се как сядат на софрата… Как я вдигат… Как си постелват за лягане, как си лягат… Как си разпасва пояса
Руфат… и… очите ú не можеше да видя, но главата ú висеше все като прекършена… Той я хващаше за главата, подпираше брадата ú с палци и като диво я захапваше…
Докато светеше лампата, сърцето ми се топеше като свещ! Как се не стопи това сърце! Как се не свърши, та оставаше и за другата, и за по другата вечер? Баба ме усети, че се туля зад комина, и каза на дедо, а той я сряза:
- Нека – вика – да се точи! Зло да набира! И да се научи да не вади кръвта на жената през носа!
Прав ли, крив ли беше дедо – няма да го съдя, ала за злото беше прав: когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява. Чучело видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото! И то ме на краката задържа. Злото, дето щеше да направя на Руфатя. То ми беше все в акъла. И под халището, и на къра. И денем, и нощем аз си мислех как с брадва ще го насека или с нож ще го наръгам в корема, за да не умре веднага, да се мъчи. Как червата му ще влача по земята, ще ги тъпча с краката и с нокти ще му ги късам. Сетне и това не одобрявах: с ножа щеше малко да се мъчи, и замислях нова мъка – да го душа бавно, на почивки, но разбирах, че като го пипна, няма вече да го пусна, затова и от душенето се отказвах и намирах нови мъки. Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях.
Тогава дедо се уплаши. Не за мене, а за Дервишовото семе. Грабна ме и хайде в Триград, при дебелото Айше. Пои ме тя с разни горчилаци, маза ме с разни мехлеми, но само за една неделя треската ми угаси и ме оправи. Ала не ме върна дедо в село, ами ме остави в Триград с Делиюмеровите кози и заръча на Айшето да ме пои с каквото си ще, но без мустаки и брада да се не връщам. Така и стана: от горчилаците ли, от годините ли, не минаха няколко месеца, смъглиха се по лицето ми и мустаци, и брада… Не кой знае каква, ала брада! Поомекна и в душата ми – трябва пак от тая билка – живениче се нарича и се дава за мерак – и тогава дойде дедо.
- Хайде – вика – да те женим, че ръката ме сърби да разплача майчицата на Руфатя!
- Можеш да ме жениш – казах на деда, – да ме закопаеш и да правиш с мене каквото си щеш, но Руфатя няма да закачаш! Аз ще се разправям с Руфатя!
Накарах го клетва да ми даде и там, в Триград още, се ожених. Тоя път нямаше игра: и ризата беше изработена, и всичко стана, както си трябва, и дете ми се роди не на деветия, а още на седмия месец! Знаело, види се, и то, че бърза дедо му, и с два месеца изпревари рожделното си време.
Не бях виждал от години дедо да се смее – тоя път – засмя се… И легна да мре! Легна бе! На третия ден от раждането на детето – легна! Както си стъпваше ухилен, крътна се на одъра и лявата му вежда заигра сама. Повика ме и каза:
- Рамадане, бубайков, видех – кай – Дервишово семе и отивам да занеса на баща ти хаир-хабер. А Руфатя – кай – оставям в твоите ръце!
С тия думи замина дедо, а на моите ръце остави и детето, и жената, и Руфатя. Хайде, Рамадане, да те видим как се носят три неща само в едни ръце! Три неща: душманин, дете и жена! Слама – чучелото да подпира. Право да ходи! Кози да пасе, да оре и да яде. А джигера и сърцето ти – у касапина Руфат, свива ги, както си ще!
Отначало си виках да порасне детето, да го отбие майка му, че тогава да разрежа корема на Руфатя.
Сетне си рекох – хайде да проходи! Докато проходи то, и Силвина почна да излиза, и тя с дете на ръце! Бавно стъпваше по двора, като да беше извървяла много път. Фереджето скриваше лицето, та го не виждах, но очите ú често се извъртаха, мене търсеха да видят.
Дупка си пробих в плевнята и започнах да я гледам. Докато аз я гледах от плевнята, Руфат я следеше през прозорчето, мене пък жената следеше. Добре че кротка жена се случи, та не викаше и се не караше. Тихом си ронеше сълзите и не продумваше.
И се занизваха дните все такива: ора ли, копая ли или с козите ходя, но бързам да се върна, преди да се е мръкнало. Лепна се на дупката в плевнята и чакам Силвина да я видя. Ако я видя – смъкна и отрова, и умора, ако не я видя, цяла нощ скърцам със зъбите на Руфатя – дера го, душа го, тровя го и насит на душата не намирам. Много пъти съм решавал да го свърша, но като си помислех, че в затвора няма дупчица да има към Силвина – отмалявах и отлагах… И се понесе тъй животът, ден след ден, година след година. Ако не бяха пораснали децата ми, ако не бяха се оженили и народили свои, нямаше и да зная колко години са минали. Тарабата, дето ни делеше с Руфатя, дето е от дъбово дърво, взе, че изгни, а дертовете наши не изгниха. И на Руфатя, види се, не е било лесно всяка вечер с лед да заспива и да се събужда със слана, та колкото си беше ракиджия и бекрия, взе, че още се пропи. Не щеш ли, мина неговото царско време – взеха му касапницата и това го още смачка. Като не можеше с друго чивия да избие, и тая чивия взе да избива с ракия. Резна го тая ракия в гръбнака и го тръшна на легло. Момичето му в друго село се ожени и Силвина остана с Руфатя сама. Преди месец и нещо бутнах тарабата – гнилата – и влезох в Силвинините двори като у дома. От двора отидохме в одаята на Руфатя и седнахме вътре. За първи път тримата се събрахме на едно, от четиресет години за пръв път се гледахме с Руфатя очи в очи, а Силвина – между нас.
Грешна дума имам, агов, да ти кажа, а ми се поиска да прегърна Силвина пред очите на Руфатя, да я погледна в моите ръце, както съм я гледал в неговите цял живот, но тя не дава.
- Стига ни – вика, – че сме тука. Ако той беше звяр, не ставай и ти!
А сега ще попиташ ти какво?
Сега работата горе-долу върви тъй: на Руфатя все му студено, а магаре няма у Силвина и вместо да се гърби тя да носи дърва и да пали на Руфатя печката – ходя за дървата аз. Всеки ден по едно магаре дърва и пак не стига. Акт ми съставиха горските, нов се канят да съставят, та затова и нощем ходя. Бода си очите, трепя си ръцете да сеча, а сетне, като заспят горските, влача ги през дерето у дома и снагата си троша за тоя, дето ми е горил душицата! Грея и топля тоя, дето
четиресет години ме е държал ту в огън, ту в лед! А не мога да спра. Спра ли, Силвина трябва да сече. Та махни туй, ами впира някога работата и до помощ, като се храни: тежък, а трябва да се повдигне, да прощаваш, постелката му да се тупне и пикнята да се махне. Слаба жена такава работа не може да свърши и кой, кой – хайде Рамадана да слугува на Руфат! И слугувам, инак всичко ляга на Силвина… Чувам ги в махалата да си приказват: „Гледайте какъв комшия, какъв човек!“ Ала не видят какво ми е на мене – вътре… Вътре катраните, братче, врат ли, врат! Чакам Руфат да си отиде, да се оженя за Силвина, ала тоя кърджалия не си отива. Ето, в това е главният катран.
Искам под една черга да легна с нея като мъж с жена, а че тогава да става каквото ще… Жена, деца и цяла камара внуци ще прекрача и при нея ще отида, но между нея и мене се проснал Руфат, лежи, не мърда! А времето, агов, лети, коленете отмаляват. И се не знае дали, ако легнем със Силвина като жена с мъж, няма да осъмнем като братче и сестриче. Мисля си понякога: мъчи се той, мъчим се ние, защо не му отворя аз адовата порта, на която втора година вече хлопа? Няма да го
душа, нито да го давя: оставя ли го на студено две-три нощи и ще свърши. Тъй си мисля, но опре ли да я свърша, видя ли очите на Силвина вперени в мене – отпущам му края и хващам пътя за гората, сухи дърва за Руфатя да бера…
На това кръстопътче тъпча и не виждам накъде да хвана. Ако ти можеш да ми кажеш – кажи, ако ли не – помагай да качим дървата на магарето и да вървя, че оня кърджалия е затракал вече зъбите и чака.

0468448301495370024493140245103707222693
al-caid
 al-caid      18.06.2013 - 15:58:52 (modif: 19.06.2013 - 00:38:33), level: 1, UP   NEW !!CONTENT CHANGED!!
Bildung

Die positiven Formen des Futurs in Vergangenheit werden durch Imperfekt von Hilfsverb ща, Partikel да und Präsensform des konjugierten Verbs gebildet. Negativen Formen werden durch fixe imperfektive Negativform нямаше von Hilfsverb имам, Partikel да und Präsensform des konjugierten Verbs gebildet. Es gibt auch negative Formen, die von den positiven durch Zufügung des Negationspartikel не gebildet werden (diese Konstruktionen sind gegenüber den syntaktischen Konstroktionen, in denen die alte lexikalische Bedeutung von ща "wollen, beabsichtigen" behalten wird, homonym). Z.B.:

щях да нося - нямаше да нося / не щях да нося "ich sollte tragen / ich sollte nicht tragen"
щеше да носи - нямаше да носи / не щеше да носи "er sollte tragen / er sollte nicht tragen"

Die positiven Formen des Typus ще носех, ще носеше usw., die von dem Partikel ще und Imperfekt des konjugierten Verbs gebildet werden, als auch die abgeleiteten negativen Formen des Typus не ще носех, не ще носеше usw., werden heute fast nicht mehr in der Schriftsprache benutzt.

Wie die Formen des Futurs, auch die Formen des Futurs in Vergangenheit haben nur die Wortfolge щях да V. Die Klitiken (Pronomen und Verben) werden nach folgenden Grundregel mit Teilen der analytischen Formen gebildet:

щях да му Dat Acc V - Щях да му я дам. "Ich sollte sie ihm geben."
щях ли дa Dat Acc V - Щях ли дa да му я дам? "Sollte ich sie ihm geben?"
щях да Dat Acc V ли - Щях да му я дам ли? "Sollte ich sie ihm geben?"
нямаше да Dat Acc V - Hямаше да му я дам. "Ich sollte sie ihm nicht geben."
нямаше ли да Dat Acc V - Hямаше ли да му я дам? "Sollte ich sie ihm nicht geben?"
нямаше да Dat Acc V ли - Hямаше да му я дам ли? "Sollte ich sie ihm nicht geben?"

Die Wortfolge mit dem Fragepartikel ли an der letzten Stelle wird nur in Echo-Fragen benutzt.


Bedeutung

Das Futurum in Vergangenheit bezeichnet eine Handlung, die aus der Sicht eines vorherigen Referenzinterval zukünftig ist, d.h. R < T0, R < E < T0. Es gibt eine Diskussion ob die oben beschriebenen Formen eine Tempusform im System des Indikativ beschreiben, oder eher ein spezifisches Konditional des Balkantypus nach der Definition des polnischen Linguist Golab (1964) sind. Im Grunde dieser Aussage ist der Fakt, dass in den Sprachen, in dem es kein Analogon des bulgarischen Futurs in Vergangenheit gibt, seine Formen oft mit Konditional oder in Kombination mit Modalverben wie мога oder трябва übersetzt werden (cf. Panteleeva 1997). Außerdem, wenn es eine zukünftige Handlung in einem vergangegen Referenzinterval bezeichnet, wie die allen Formen des Futurs, es gibt uns kein Info darüber, ob die Handlung in der Vergangenheit realisiert wurde oder nicht. Der Kontext und Bedeutung des Satzes kann jedoch auch andeuten, dass es geht um eine:

a) mögliche Handlung
b) nicht mögliche, kontrafaktive Handlung
c) realisierte Handlung

Wenn es eine mögliche oder kontrafaktive Handlung bezeichnet, Futurum in Vergangenheit kann dem Konditional konkurieren. Das ist ein Beispiel von paralleler Benutzung von zwei Arten der Formen um einee mögliche komplexe Situation zu beschreiben.

Futur in Vergangenheit gewährt in manchen Fällen immer noch die alte lexikalische Bedeutung des Verbs ща "wollen, beabsichtigen". Es ist dann möglich, dass die Handlung bevorstehend auch gegenüber der Sprechzeit, und nicht nur der Referenzzeit, im Falle die verbale Person die Handlung wirklich beabsichtigte:

Нали щеше да заминаваш вчера? "Wolltest du nicht gestern abfahren?"

Transposition des Futurs in Vergangenheit (dient auch) zur Bezeichnung der Erinnerungen. Wie Imperfekt und Plusquamperfekt, auch Futur in Vergangenheit kann man transpositionieren, um die Erinnerungen zu bezeichnen. In dem Fall die Form des Futurs in Vergangenheit bezeichnet eine gegenüber der Sprechzeit zukünftige Handlung, d.h. wird anstatt Futur benutzt. Transposition ist notwending, um den Rezipient auf eine vergangene Referenzzeit aufmerksam zu machen, als der Sprecher wusste dass, worauf er sich durch seine Frage erinnern will:

Кой щеше да бъде кум на сватбата на Асен? "Wer sollte der Kum bei der Hochzeit von Asen werden?"

0468448301495370024493140245103707178085
al-caid
 al-caid      16.05.2013 - 15:48:08 (modif: 13.01.2014 - 23:50:55), level: 1, UP   NEW !!CONTENT CHANGED!!
Шибил, страшният хайдутин, когото заптиета и кърсердари търсеха под дърво и камък, слизаше от планината и отиваше да се предаде. Утре тая вест щеше да се разчуе навсякъде, кой щеше да я повярва? Шибил малко се грижеше за това. Той бързаше и мислеше за друго.

Sibil, strasny hajduk, koho zandari a kirserdari hladali dlho pod stromami a kamenmi, zliezal z hor, aby sa vzdal. Rano, ked tu spravu mali uz pocut vsade, kto jej mal uverit? Sibil sa tym moc netrapil. Ponahlal sa a myslel na ine.

Мислеше си как преди месец-два, от високите върхари на Сините камъни, където между гнездата на орлите беше и неговото хайдушко гнездо, той видя, че долу по пътя идат жени. Не беше в хайдушките правила да се задяват жени, нито имаше място за жени в сърцето на хайдутина. Но Шибил беше погазил много закони и не знаеше вече, нито искаше да знае кое е грях и кое не. „Жени, тук, сред Джендемите - помисли си той, - и това е добра плячка!" И той стана, незагрижен ни най-малко накъде го влече любопитството му. Хайдутите тръгнаха след него, засмяха се и зъбите им лъснаха като на гладни вълци.

Myslel na to, ako pred mesiacom ci dvoma, z vysokych vrchov Modrych kamenov, kde medzi orlimi hniezdami bolo i jeho hajducke hniezdo, videl, ze dolu po ceste idu zeny. V hajduckych pravidlach nebolo byvalo, aby trapili zeny, ani nebolo byvalo miesta pre zeny v hajdukovom srdci. No Sibil porusil uz vela zakonov a nevedel uz, ani nechcel vediet, co je hriech a co nie. "Zeny, tu uprostred Dzendemov - pomyslel si, - aj to je dobra korist!" A tak vstal, bez najmensich starosti, tam, kde ho tahala zvedavost. Hajduci vyrazili za nim, rozrehotali sa a zuby sa im zablysli ako hladnym vlkom.

Слязоха долу, минаха през гората, която още не беше се развила, и излязоха на пътя сред Джендемите. Това място беше най-страшно. Тук пътят се вглъбяваше навътре в дола, извиваше се по едната и по другата страна, чертаеше две дъги, два обръча на капан, в който много хора бяха намерили смъртта си. И както правеха и друг път, хайдутите препречиха пътя, изправиха се там, страшни, брадясали, наметнати с черни арнаутски гугли, отрупани с оръжие. Жените се показаха на завоя и щом ги видяха, спряха се като втрещени; после се втурнаха, едни надолу, други нагоре, и започнаха да бягат, но краката им се подкосяваха и те само лъкатушеха на едно място, като ударени птици. Прималели от страх, те паднаха на земята и заплакаха.

Zliezali dolu, minuli les, ktory este nerozkvitol, az zliezli na cestu uprostred Dzendemov. To miesto bolo najstrasnejsie. Cesta sa tu vhlbala do doliny, vinula sa po jednej i druhej strane, rysujuc dva obluky, dve obruce pasce, v ktorej vela ludi bolo naslo svoju smrt. A ako prechadzali druhou cestou, hajduci im cestu skrizili, vyliezli tam, strasni, bradati, zahaleni v ciernych arvanitskych kapuciach, po zuby ozbrojeni. Za zatackou sa objavili zeny a len co ich uvideli, zdesene zastavili; potom sa rozbehli, jedny dolu, ine hore, zacali utekat, no nohy sa im plietli a tak sa len motali na mieste, ako dobite vtaky. Oslabene od strachu, padli na zem a rozplakali sa.

Хайдутите не се трогнаха, те дори не ги и погледнаха. Тяхното внимание беше другаде: една жена стоеше още на пътя, млада, хубава. И как беше пременена! Синя джанфезена рокля, елече от ален атлаз, пъстра божигробска престилка, сребърни пафти. А на шията и тежки нанизи, ред едри алтъни, ред рубета и махмудии. Къде беше тръгнала тъй натруфена, на сватба ли? Луд ли беше тоя баща, който беше я пуснал сама из тия планини?

Hajdukov to nedojimalo, dokonca sa na ne ani nepozreli. Ich pozornost bola inde: jedna zo zien este stala na ceste, mlada, pekna. A ako bola oblecena! Modra dzanfezova sukna, zivotik z cerveneho atlazu, pestra bozigrobska zastera, strieborne sponky. A na krku mala tazke retiazky, s velkymi zlatkami, ako aj rubelmi a mahmudijami. Kde sa vybrala tak vyparadena, na svatbu? Co za sialeneho otca to bolo, co ju bol pustil samu cez tie hory?

Шибил пристъпи по-напред, момата го гледаше спокойно и право в очите. Една отвесна черта беше се спряла между гайтанените и вежди, алените и устни потръпваха.

- Брей! - извика тя и крехкият и глас странно прозвуча сред плача на жените. - Да си вървите по работата, че знайте ли се! Не ви ли е срам, какво искате от едни жени!

При тия думи хайдутите, които не снемаха очи от алтъните на шията й, се спуснаха към нея и отдалеч протегнаха жилестите си ръце. Шибил махна с ръка и ги спря. После се обърна, изправи се на целия си ръст и отвисоко измери с очи момата. Какво бяло лице! И тънка в кръста, а полите и широки, като на кукла. И какъв кураж! Очите му заблещяха весело, наду го на смях. Но по-рано от него момата беше се разсмяла с глас. Лицето и светна, стана по-хубава и сега можеше да се види, че очите и са сини и зъбите бели. Шибил я гледаше учуден: какъв ще е тоя дявол?

Sibil pristupil k nej, dievcina mu hladela pokojne priamo do oci. Jedna vraska sa jej ukazala medzi celenkou a obocim, zatriasli sa jej pery.

- Hej! - zakricala, jej krehky hlas pritom podivne prerazal plac zien. - Si robte to, co viete! Ze vam nie je trapne obtazovat nejake zenske!

Pri tych slovach sa hajduci, ktori nemohli odtrhnut oci od zlatiek na jej siji, sa pustili smerom k nej a zdialky po nej natahovali svoje zilnate ruky. Sibil na nich mavol, aby ich zastavil. Otocil sa, vyrovnal sa, a zvysoka si dievca prezrel. Aka biela tvaricka! Stihla v pase, no bedra mala siroke ako babika. A ta odvaha! Oci sa mu veselo zablysli, skoro sa rozosmial. No este skor nez on sa rozosmiala sama dievcina. Tvar sa jej rozjasnila, opeknela, a v tej chvili bolo vidno, ze jej oci su modre a zuby biele. Sibil na nu udivene cumel: co je to za diabla?


Как стана всичко онова, което отпосле се случи, Шибил сам не можа да разбере. Жените се съвзеха и макар още плахи като кошути, надойдоха към него. Разведри се сякаш планината, долу се зачу да шуми реката, в гората се обади птиче. Сам Шибил беше седнал на един камък, усмихваше се, слушаше брътвежите на момичето. Какво приказваше то? Един господ знае - думи, които не значат нищо, думи, които се забравят. Но как светеха очите и как беше приятно да я гледа човек. Настрана, укротени като по някое чудо, хайдутите бяха насядали и спокойно пушеха.

Ako sa stalo to, co nasledovalo, nerozumel ani Sibil sam. Zeny sa pozbierali a, sice stale plache ako maciatka, prisli k nemu. Uvolnil sa, dolu bolo pocut sum rieky, v lese sa ozvalo vtaca. Sam Sibil si sadol na kamen, usmieval sa, pocuval tie dievcenske blbiny. Co to rozpravalo? Pan vie - slova, co nic neznamenaju, slova, ktore sa zabudaju. No ako tie oci ziarili a ako prijemne bolo na nu pozerat. Stranou, krotko ako pod nejakym kuzlom, hajduci si posadali a pokojne fajcili.

- Та ти си Великокехайовото момиче - говореше Шибил. - Рада се казваш. Че как те е пуснал баща ти? И пременена, с алтъни, с тия върви махмудии... Аз ще ги взема!
- Бре, ще ги вземеш! Я да ми дадеш още, че ми са малко! Я виж - извика тя, като показваше с ръка, - я виж как ти се скъсал ръкава. Чакай, аз ще го зашия!

Шибил погледна ръката си, сложена върху тапанджата на пушката: червеното сукно наистина беше се скъсало. И преди той да разбере шегува ли се тя или не, видя я току пред себе си, виждаше мъха на бялото и лице, червените й устни и когато го погледнеше, очите и го заливаха с мека и сладка светлина. Усмихваше се и го гледаше дяволито, прибираше скъсания ръкав, а в устата си държеше игла и конец.

- Tak ty si to velkokehajovo dievca - povedal Sibil. - Volas sa Rada. To ako ze ta pustil von otec? Tak naobliekanu, so zlatkami a takymi mahmudijami... Ja ti ich vezmem!"
- Dobre, vezmes si. A potom mi ich este vratis, ze mi ich je malo! A pozri - zakricala, ukazujuc rukou - tu pozri, mas roztrhany rukav. Pockaj, zasijem ti to.

Sibil sa pozrel na ruku, polozenu na pazbe pusky: cervene sukno sa uz urcite potrhalo. A predtym nez pochopil, ci si z neho robi srandu alebo nie, videl ju len pred sebou, chlpky na jej bielej tvari, cervene pery, a ked sa na neho pozrela, oci sa jej zaliali makkym a sladkym svetlom. Usmievala sa a hladela nanho diabolsky, zobrala do ruk roztrhnuty rukav, pricom v ustach mala ihlu a nit.


- Не мърдай! - сгълча го тя. - Започвам. И тури нещо в устата си, та да ти не зашия и ума. Барем да го имаш!

Засмяха се всички.

- Слушай - продължаваше Рада, - да се ожениш, че да има кой да те кърпи. Да не ходиш такъв окъсан, като...
- Като какъв?
- Като циганин!
Шибил се понамръщи. Жените плахо се спогледаха.
- Да се оженя - каза Шибил, - ама момите не ме искат.
- Ба, ще те искат. Такъв ерген!
- Е, хайде, вземи ме ти!
- Кой? Аз ли? През дол бяга, цървул стяга, що е то? Хайдутин. Не, не ми тряба. Хайдутин не искам.

Шибил пак се намръщи. Рада срещна умолителните очи на жените и бързо рече да се поправи:

- Може, може... земвам те. Трябва само да питаш Велико кехая.

И като помълча малко, тя прибави:

- И кърсердарина Мурад бей... Готово. Виж ли как го заших - каза тя и пусна ръкава, - да ме помниш, да го носиш по живо, по здраво...

Шибил я погледна и се засмя. Те поприказваха още, после жените си тръгнаха и Шибил ги придружи чак дотам, дето се свършваше гората и започваше полето.

- Netrep sa! - vynadala mu. - Zacinam. A daj si nieco do huby, ta nech ti zasijem aj rozum. Ak teda nejaky mas.

Vsetci sa zasmiali.

- Ty pocuvaj - pokracovala Rada, - ved sa ozen, nech sa o teba niekto stara. Nech nechodis taky potrhany, ako...
- Ako co?
- Ako cigan!
Sibil sa zamracil. Zeny sa placho pozreli na seba navzajom.
- Ozenil bych sa - povedal Sibil, - no zenske ma nechcu.
- Ba, ale budu chciet! Takeho suhajka!
- A hajde, ty si ma zober!
- Kto? Ja? Cez dolinu beha, natahuje si sandale, co je to? Hajduk. Ne, ne mi treba. Hajduka nechcem.

Sibil sa zas zamracil. Rada si vsimla prosebne pohlady zien a rychlo sa poopravila.

- Dalo by sa... zobrat si ta. Treba sa ale spytat velkeho kehaja.

Na chvilu sa odmlcala a pokracovala:

- A kirserdara Murad-beja... Hotovo. Pozri, ako som ti to zasila - povedala a pustila rukav, - nech na mna myslis, nech ho nosis v zdravi...

Sibil na nu pozrel a zasmial sa. Este sa rozpravali, ked sa zeny pustili dalej a Sibil ich odprevadil az tam, kde koncil les a zacinalo pole.


Когато се случи това, беше пролет. Тук-таме само из долищата беше се раззеленила прясна букова шума, а по другите дървета имаше само пъпки. Шибил се връщаше в планината и още се усмихваше. След него вървяха хайдутите, гледаха в земята и мълчаха. Черен гарван прелетя над тях и заграка - лош знак! Шибил не забеляза, но хайдутите се събраха накуп и си зашушнаха нещо. Жена беше се изпречила на пътя им, хубава жена, а всичко това не предвещаваше нищо добро.

Bola jar ked sa to stalo. Kde-tu sa uz po dolinach zeleneli cerstve bukove listia, no na inych stromoch boli puky. Sibil sa vratil do hor a este sa usmieval. Za nim hajduci sli mlcanlivo, so sklonenym pohladom. Cierny havran preletel nad nimi a zakrakal - zly znak! Sibil sa tym nezdrzoval, no hajduci si nieco suskali medzi sebou. Zena sa im vplietla do cesty, pekna zena, a to nevestilo nic dobre.

Мина се още някое време, стопли се повече. Цъфнаха дивите сливи, разлистиха се крушите и един ден, сред топлия въздух и сред слънцето, закука кукувица. Както беше обичай, Шибил започна да брои, за да види колко години ще живее, но после се замисли за възрастта си и му се стори, че е вече стар. Спомни си Рада и се усмихна: "Каква чудновата бърканица - мислеше си той - от жена, дете и дявол! И как всичко и прилича; каже нещо - умно е, направи нещо - хубаво е!" И той я виждаше тъй, както беше я видял, когато държеше иглата с конеца в устата си, гледаше го и се усмихваше. "Не игла - помисли си пак Шибил и въздъхна. - Нож може да държи тъй в устата си, и от тоя нож човек на драго сърце би умрял!"

Presiel este nejaky cas, oteplilo sa. Vyrasili dive slivky, hrusky podrastli, a jedneho dna, v teplom vzduchu pol slnieckom, zakukala kukucka. Ako bol navyknuty, Sibil zacal pocitat, kolko rokov este moze zit, no potom sa zamyslel nad svojim vekom a hned sa mu zdalo, ze je uz stary. Spomenul si na Radu a pousmial sa: "Aka podivna kombinacia - pomyslel si, - zena, dieta aj diabol! A ako jej vsetko ide; povie nieco - a je to rozumne, spravi nieco - a je to pekne!" A tak si ju predstavoval, ako ju vtedy bol uvidel, ked drzala ihlu s nitou v ustach, pozerajuc nanho s usmevom. "Nie ihla - pomyslel si zas Sibil a povzdychol si. - Noz moze mat rovnako v ustach, a nim by mohol clovek lahko umriet!"

Тъкмо в това време минаха търговци и хайдутите ги спряха. Изплашени, прежълтели като смин, те едва се крепяха върху седлата на конете си и чакаха да чуят какво ще рече Шибил. Но Шибил не ги накара да отворят дисагите си, нито потърси какво има в кемерите им. Отдалеч той отваря приказка за туй, за онуй, споменава за Велико кехая и най-после заговорва за Рада. Хайдутите гледат в земята и изгарят от срам. Шибил пуща търговците да си вървят, изпраща ги донейде и високо им заръчва да носят много здраве на Рада.

V tom presli obchodnici a hajduci ich zastavili. Uplaseni vybledli ako jasmin, pomaly sa vystverali na sedla a cakali, co im povie Sibil. No Sibil im nezacal rozkazovat, aby si otvorili vaky, ani si nepozrel, co maju v mescoch. Z dialky porozpraval o jednom, o druhom, spomenul velkokechaja a nakoniec zacal hovorit o Rade. Hajduci sklonili zrak a zahanbili sa. Sibil pustil obchodnikov nech si idu, poslal ich niekam a porucal im, aby pozdravili Radu.

Хайдутите вече не продумаха на Шибиля, нито смееха да го погледнат в очите. И когато вечерта се прибраха в планината на върха на Сините камъни, между орловите гнезда, и Шибил си легна и заспа, те останаха около огъня и си приказваха. Планината си беше същата, убежището им беше сигурно. И все пак те бяха неспокойни и плахо се оглеждаха наоколо. Изкрещи някъде лисица - стори им се, че човек се кашли; изпука някоя съчка - мислят, че иде някой. И те по-близо се навеждат един към друг, шепнат си и гледат как Шибил се върти в съня си, как пъшка и приказва нещо. Тогава те станаха и се застягаха за път. Не го убиха, но избягаха от него, както се бяга от чумав."

Hajduci uz nehovorili so Sibilom, ani mu nesmeli pozriet do oci. A ked sa vecer vratil v horach na vrchu Modrych kamenov, medzi orlimi hniezdami, a Sibil si lahol a zaspal, ostali okolo ohna a rozpravali sa. Hora bola rovnaka, ich utociste bolo bezpecne. No aj tak boli nepokojni a placho sa obzerali naookolo. Ako zajacala niekde liska - zdalo sa im, ze clovek zakaslal; ako praskol konar - mysleli, ze niekto ide. A radsej si sadli blizsie jeden k druhemu, sepocu si a pozeraju, ako sa Sibil vrti a sniva si, ako dychci a mrmle nieco. Vtedy vstali a pripravili sa na cestu. Nezabili ho, no usli od neho, ako od moru.

Шибил остана сам. И тогава парите от царските хазни, които беше обирал, пръстените, измъкнати от ръцете на живи и на умрели, златото и среброто от черкви и манастири - всичкото имане, което той беше натрупал и беше скрил из пещери и хралупи, всичко това потече в къщата на Велико кехая, все подаръци на Рада. Скъпи подаръци за всяко "много здраве" от нея. Но ето, той получи хабер, който го замая: Рада го викаше да слезе в село; баща й им даваше благословията си, Мурад бей му прощаваше. И в знак, че думата му е вярна, кърсердаринът му пращаше божигробски броеници от кехлибар.

Sibil ostal sam. A vtedy peniaze z kralovskej pokladnice, ktoru ukradol, prstene, stiahnute z ruk zivych i mrtvych, zlato a striebro z kostolov a klastorov - vsetok majetok, co bol polupil a skryl v jaskyniach a butlavinach, vsetko to potieklo do velkokechajovho domu, vsetko darceky Rade. Drahe darceky za kazdy pozdrav od nej. No v tom, dostane spravu, ktora ho omraci: Rada ho vola, aby zliezol do dediny; otec ze im zehna, Murad bej mu prepacil. A na znak, ze to myslia vazne, mu kirserdar poslal bozigrobsky jantarovy ruzenec.

Дълго време Шибил мисли дали това не е примка. Всичко, което имаше, беше го дал. А гората беше се раззеленила вече цяла, натежа и потъмня, поляните се покриха с висока трева, цъфна божурът, цъфна и росенът, самодивското цвете. Из долищата се понесе дъх на люляка и на липи. И когато в усоите проехтя ревът на рогач, а в Старата кория загукаха гриви гълъби - корав се стори на Шибиля камъкът, на който вечер слагаше главата си, и тежка му се видя пушката. Той повече не можеше да трае и тръгна за село.

Sibil rozmyslal dlho, ci to nie je pasca. Vsetko, co mal, uz dal. A les sa rozzelenal, potazel a potemnel, polany sa pokryli vysokou travou, rozkvitol bozur i jasenec, kvetinka vil. Z dolin sa niesla vona orgovanov a lip, a ked sa hajmi prehnal rev jelenov, a na Starom kopceku zahukali dive holuby - kamen, na ktorom si Sibil vecer lihal, mu bol pritvrdy, a puska sa mu zdala tazka. Nemohol vydrzat a vydal sa do dediny.

Когато потегли от Сините камъни, беше пладне, когато слезе долу на пътя и се обърна назад, върховете на планината и канарите по тях бяха се зачервили от залеза на слънцето. Но орлите още се виеха пред белите сипеи и каменните стени на урвите. Тия орли, които бяха навикнали на леш и които често пъти, кацнали на някоя скала, ръфаха човешки меса. Мръкваше се, в долищата се спускаше синкава мъгла, по баирите лазеха дълги сенки. Планината беше се спотаила, тиха, замислена, сякаш гледаше след Шибиля и питаше: къде? Домъчня му на Шибиля, съмнението като червей загриза сърцето му. Той седна на един камък и се замисли.

Ked zliezol z Modrych kamenov, bolo poludnie, ked zliezol z cesty a pozrel naspat, vrchy hor i skaly po nich scervenali od slnka. No orly este sa este niesli pred bielymi zrazmi a kamennymi stenami. Tie orly, ktore si boli zvykli na mrsiny a casto, na nejakej skale, si pochutnavali na clovecine. Stiemvalo sa, v dolinach padala husta hmla, po kopcoch sa potiahli dlhe tiene. Hory sa stali tajnymi, tichymi, zamyslenymi, ako by pozerali za Sibilom a pytal sa: kam? Nostalgia, zle svedomie tazilo Sibilovo srdce. Sadol si na kamen a zamyslel sa.

И всичко пак прекара през ума си, всичко премисли. Когато повдигна очи, месецът беше изгрял. Друг свят виждаше пред себе си Шибил и друга беше станала планината - разстлана нашироко, мътна, изгладена като синя стена, загърната в бяло було. В черни сенки се спотайваха горите, от поляните идеше хлад и бяла мъгла пъплеше по тях и се извиваше като змей. Някъде в мрака светваше светулка, написваше с огнена черта някакъв знак, някаква тайна дума, и угасваше. А дълбоко в дола нещо пееше - реката ли беше това? - пееше тъй тихо, тъй хубаво.

A vsetko si nechal prejst umom, vsetko premyslel. Ked zdvihol oci, mesiac uz bol vysiel. Sibil videl pred sebou iny svet a ine hory - rozlozene nasiroko, mutne, uhladene ako modra stena, zavinuta v bielom zavoji. V ciernych tienoch sa lesy stali tajomnymi, z polan isiel chlad a biela hmla sa po nich ponevierala, vijuc sa ako had. Niekde v mrakoch sa zaskvela svetluska, napisala ohnivou crtou nejaky znak, nejake tajne slovo, a zhasla. No hlboko v doline nieco spievalo - zeby rieka? - spievalo ticho, no krasne.

Шибил гледаше пред себе си и мислеше. В очите му, като къси жълти жици, се чупеха лъчите на месеца, искряха и се сплитаха в някакъв смътен образ, който ту се явяваше, ту се изгубваше. Но Шибил ясно виждаше две очи, които го гледат, една усмивка, която го мами. Той стана, тръгна подир тези очи и тази усмивка и повече не се обърна назад.

Sibil hladel pred seba a rozmyslal. V ociach sa mu lamali mesacne luce, ako kratke zlte nitky, skrucali sa a splietali v nejaky smrtelny obraz, ktory sa tu ukazal, tu zas stracal. No Sibil videl jasne dve oci, ktore nanho pozeraju, jeden usmev, ktory ho mami. Vstal, pohol sa smerom k tym ociam a usmevu a uz sa neobratil.

Три предпазливи удара, тихо пошепнато: „Аз съм, Мустафа", вратата се отваря и той влиза в бащината си къща. На огнището гореше огън, сенки играеха по стените. По главите на пищовите на Шибиля, по паласките и пискюлите на вулията му блясват отражения. Висок и снажен, къщата сякаш беше тясна за него. Той срещна очите на майка си и разбра всичката тревога, която я мъчеше.

Tri opatrne udery, ticho posepkane: "To som ja, Mustafa", otvoria sa dvere a on vliezol do otcovskeho domu. Na ohnisku horel ohen, tiene sa hrali po stenach. Po hlaviciach Sibilovych pistoli, po nabojoch sa leskli odrazy. Domcek mu bol, vysokemu a silnemu, akoby pritesny. Stretli sa mu oci so svojou matkou a pochopil vsetko, co ju trapi.

- Мустафа - каза тя, - защо дойде? Ще идеш ли там?
- Ще ида.
- Ще идеш! Кога?
- Утре.

- Mustafa - hovori, - preco si prisiel? Pojdes tam?
- Pojdem.
- Pojdes! Kedy?
- Zajtra.


Старата жена познаваше добре сина си и знаеше, че е излишно да настоява, да го раздумва. Тя седна край огъня, обхвана с ръце коленете си, потопи очи в земята и зареди:

- Мустафа, от три дни сеймените на кърсердаря леят куршуми и точат ножовете си; опитват ги с пръст да видят дали са остри, косъм да спуснат върху тях, косъма ще разсекат. И сучат мустаците си и гледат към нас... Мустафа, нещо лошо има да стане.

Stara zena svojho syna dobre poznala a vedela, ze je zbytocne, aby nastojcila, aby ho prehovarala. Sadla si na kraj ohna, dala si ruky okolo kolien, skloni oci a povie:

- Mustafa, tri dni kirserdarovi sejmeni odlievaju strely a brusia noze; skusaju ich s prstami, ci su dost ostre, ked nan hodia vlas, rozsekne sa. A madlia si fuzy, pozeraju na nas... Mustafa, moze sa stat nieco zle.


Шибил се обърна и я погледна, но погледът му беше такъв, че тя не знаеше дали той беше я чул и дали беше я разбрал. Тя се спотаи и не каза вече нищо.

Sibil sa otocil a pozrel na nu, no jeho pohlad bol taky, ze nevedela, ci ju bol pocul alebo rozumel. Stisila sa a uz nepovedala nic.

А Шибил се разпасваше и сваляше от себе си пищови с позлатени дръжки, кулаклии ножове, работени със сребро паласки - всичко това, което за него беше вече тежко и непотребно бреме.

No Sibil sa odpasal a zlozil svoje pistole s pozlatenymi rukovatami, prezdobene noze, s postriebrenymi posvami - vsetko, co bolo pre neho uz tazke a nepotrebne bremeno.


*



Горе, на Черковното кафене, до разтворения прозорец седят кърсердаринът Мурад бей и Велико кехая. Беят е намръщен, мълчи и замислено смуче чибука си. Но Велико кехая е весел, той ходи из стаята, размята дъното на широките си шалвари, час по час вади от пъстрия си копринен пояс голям като топка часовник, поглежда го и пак го скрива. После потрива ръце и дума:

Hore, v Cerkovnej kaviarni, sedia pri okne kirserdar Murad-bej a velkokechaja. Bej sa mraci, mlci a pobafkava si z fajky. No velkokechaja je vesely, zameta sirokymi nohavicami, obcas vytiahne zo svojho pestreho, konopneho opasku hodinky, velke ako lopta, pozrie nan a zas ho skryje. Potom si zmadli ruky a duma:

- Всичко е наредено, бей ефенди; гледай си работата, вълкът е в капана...

- Vsetko je pripravene, bej efendi; staraj sa o svoje veci, nas vlk je v pasci...

На масата пред кърсердарина са сложени две кърпи: бяла и червена. Това са условните знаци за сеймените, скрити в пусия. Ако беят развее от прозореца бялата кърпа, това значеше милост, ако развееше червената, значеше смърт. И те чакат и поглеждат към улицата. Никой не се вижда. На портата не е излязла Рада, нито Мустафа се вижда да иде. Велико кехая не може да се стърпи и се завтича до къщи.

Na stole pred kirserdarom lezia dve satky: biela a cervena. To su dohodnute znamenia pre sejmenov skrytych v zalohe. Ak bej ukaze z okna bielu satku, znamena to milost, ak cervenu, znacilo to smrt. A tak cakaju a pozeraju do ulice. Nikoho nie je vidno. Ku vratam nevysla Rada, ani Mustafa sa nezda ze by siel. Velkokechaja nemoze vydrzat a zabehne domov.

- Е? - пита беят, когато той се връща.
- Всичко е наред. Облякла се е в най-хубавата си премяна, ален атлазен елек, синя джанфезена рокля. Също тъй, както беше се облякла, когато я пратихме в планината. И жена нали е - гледа се в огледалото, пише веждите си и се смее.
- Какво ще се смее - казва сърдито беят, - не знае ли какво има да стане?
- Знае, как да не знае.
- Ти каза ли и всичко?
- Хм... всичко не и казах, можеше ли? Ама не! Всичко и казах, всичко. Ефендим, не бери грижа, работата е наред.

- No? - pita sa bej, ked sa vratil.
- Vsetko je v poriadku. Obliekla sa do najkrajsich siat, cerveny atlasovy elek, modra dzanfezovana sukna. To iste, co mala, ked sme ju poslali do hor. Je z nej zenska - sedi pred zrkadlom, zvyraznuje si obocie a smeje sa.
- Preco sa smeje - pyta sa nahnevane bej, - nevie, co sa stane?
- Vie, preco by nevedela.
- Ty povedal si jej vsetko?
- Hm... vsetko nie, ved ako? Vlastne nie! Vsetko som jej povedal, vsetko. Efendi moj, nemaj strach, vsetko bezi v poriadku.


Минава още час. Никой не иде. Велико кехая тича пак към къщи, бави се там сега повече и най-после се връща.

Prejde este hodina. Nikto ne ide. Velkokechaja bezi zas domov, bavi sa tam trochu dlhsie a napokon sa vracia.

- Е? - пита беят.
- Остави се, сега пък друго. Плаче. Дохождала оная вещица, майка му. Аз да бях я сварил, щях да я науча нея. Дохождала, ефендим, и кой знае какво ще е набъбрала. Сега чупи ръце и плаче. "Не давам, вика, косъм да падне от главата му. Ще му пристана, ще избягам с него в планината!" Ах, жени, жени! Тъй са те. Нейсе. Наредих я. Ще излезе. Ей сега ще я видиш на портата...

- No? - pyta sa bej.
- Hotovo, teraz zas nieco dalsie. Place. Ze dosla ta bosorka, jeho matka. Ze ked ju chytim, naucim ju. Ze dosla, efendi moj, a kto vie co jej nakecala. Teraz lame ruky a place. "Nedam, krici, aby ste mu co len vlasok na hlave skrivili. Pojdem s nim, uteciem s nim do hor!" Ach, zeny, zeny! To su ony. Nejde to. Povedal som jej. Ej teraz ju vidim pri brane...


Кърсердаринът глади брадата си и мълчи. Сини кръгове от дим се огъват и вият около главата му.

Kirserdar si hladi bradu a mlci. Modre kruhy z dymu sa mu ohybaju okolo hlavy.

Но ето: Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа. Кърсердаринът и Велико кехая тичат към прозореца, крият се зад пердето, гледат със затаен дъх.

No tamto! Rada stala v brane, zdolu isiel Mustafa. Kirserdar aj velkokechaja bezia k oknu, kryju sa za zaclonou a pozeraju so zatajenym dychom.

Мустафа върви по средата на улицата. Върху покриви, върху овошки грее слънце. Далеч в дъното на улицата се виждат планините, където Мустафа беше цар. Няма оръжие по него. Но как е пременен! Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет. В ръцете му броеница от кехлибар и стрък червен карамфил - броеницата от бея, карамфилът от Рада. Той е близо, гледа към Рада, гледа я и се усмихва.

Mustafa kraca stredom ulice. Nad strechami, nad stromami hreje slnce. Dalej od spodku ulice je vidno hory, kde byval Mustafa carom. Nema zbrane pri sebe. No ako sa zmenil! Saty z modreho brasovskeho sukna, so surmou i zlatom. Stihly a vysoky, trochu schudol, trochu ocernely, no pekny a elegantny. V rukach si drzal jantarovy ruzenec a kyticu cervenych karafiatov - ruzenec od beja, karafiaty od Rady. Je blizko, pozera sa k Rade, pozena na nu a usmieva sa.

Беят мачка бялата си брада и дума:

- Какъв юнак! Какъв хубавец!
- Кърпата, бей ефенди, кърпата! - вика Велико кехая.
- Какъв юнак - повтаря беят унесен, - какъв хубавец!

Bej si macka bielu bradu a dume:

- Aky junak! Aky krasavec!
- Satka, bej-efendi, satka! - vola velkokechaja.
- Aky junak - opakuje bej cely uneseny, - aky krasavec!


Велико кехая грабва червената кърпа и тича към прозореца. Беят го хваща за ръката:

- Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!
- А момичето ми! А честта ми! - вика Велико кехая, отскубва се, отива до прозореца и размахва червената кърпа,

Velkokechaja schmatol cervenu satku a bezal k oknu. Bej ho chytil za ruku:

- Nie, corbadzi, taky clovek nesmie umriet!
- Ale moje dievcatko! A moja cest! - vola velkokechaja, vytrhne sa mu, dojde k oknu a zamava cervenou satkou,
.

Припукаха пушки. Стъклата на прозорците зазвънтяха, къщите се залюляха, върху земята сякаш падна черна сянка. Шибил се спря, страшен, хубав. Накъса броеницата, но карамфила не хвърли, кръстоса ръце на гърди и зачака. Миг-два - колкото сеймените отново да напълнят пушките си. Остър писък се издигна откъм долната махала. Шибил не трепна. Друг писък откъм портата на Велико кехая. Шибил се обърна: беше Рада. Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне. Припукаха пак пушки. Падна Шибил, падна най-напред на лицето си, после възнак. Падна до него и Рада.

Zahrmeli pusky. Skla na oknach zazvonili, domy sa zatriasli, na zem akoby padol cierny tien. Sibil sa zastavil, strasny, krasny. Natrhol ruzenec, no karafiaty nehodil, skrizil si ruky na hrudi a pockal. Okamih ci dva - tolko co sejmeni potrebovali na to, aby si pusky znovu nabili. Z domov na spodku sa doniesol ostry piskot. Sibil sa nezatriasol. Druhy piskot sa ozval od velkokechajovej brany. Sibil sa otocil: to bola Rada. Bezala k nemu a rozprestierala ruky, ako by ho chcela ochranit, on ruky rozprestrel, aby ju objal. Znovu zahucali pusky. Sibil padol, najprv dopredu na tvar, potom na znak. Padla k nemu aj Rada.

И всичко утихна. Слънцето огряваше камъните на калдъръма. Като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът.

A vsetko stichlo. Slnko ohrievalo kamene na dlazbe. Ako kaluz krvi sa medzi dvoma mrtvolami cervenal karafiat.

От Черковното кафене, от прозореца, някой отчаяно размахваше бяла кърпа.

Z Cerkovnej kaviarne, z okna, niekto zufalo maval bielou satkou.


© 1999-2013, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух


046844830149537002449314024510370717808507459559
al-caid
 al-caid      14.01.2014 - 00:59:38 (modif: 10.07.2014 - 11:27:46), level: 2, UP   NEW !!CONTENT CHANGED!!
Jeden z najznámejších bulharských spisovateľov vôbec, Jordan Stefanov Jovkov sa narodil r. 1880 v Žeravne, vo Slivenskej oblasti. Začínal ako učiteľ, prvé spisovateľské pokusy mal ešte počas štúdií, no počas balkánskych vojen musel narukovať. Roku 1913 bol ranený a následne slúžil ako vojenský dopisovateľ. Zažíva – s priam dokonalým prehľadom – úplny rozklad bulharskej armády na konci Druhej balkánskej, a ešte raz aj za Prvej svetovej, ako aj rumunskú okupáciu. Bieda, utrpenie a úpadok štátu poznačí aj jeho tvorbu, ktorá miesto idealizovaných obrazov patriarchálnej spoločnosti začína ponúkať iný, skôr krutý, a morálne nejednoznačný obraz. Cyklus Staroplaninské (neraz proti jeho vôli prekladané ako "Balkánske") legendy z r. 1927 opisuje príhody ľudí z okraja spoločnosti vo chvíľach vážnych rozhodnutí, momentoch cnosti či slabosti. Tento cyklus ho preslávil a etabloval ako majstra razkazu, prózy inšpirovanej hovorenými príbehmi, a to nielen v Bulharsku. Výnimočný úspech mal v Nemecku 30.rokov, čo bola za komunizmu síce skôr stigma, no objektívne kvality jeho štýlu to nezmaže.

Šibil je klasický razkaz, povesť spájajúca magično s pokusom o realistický, priam cynický náčrt doby. Hlavná postava je založená na skutočnosti, lokálnom hrdinovi hôr v okolí Slivena, zbojníkovi, či hajdúkovi, menom Mustafa Šibiloglu. Žiť mal v 30.rokoch až polovici 19.storoči. Významný razkazvač hajdúckych príbehov, sám hajdúcky "vojvoda" Panajot Chitov, ho opisuje ako "tureckého Cigáňa" – teda moslimského Róma – z dediny Gradec. Sám unikol poprave v Edirne a jeho družina bola aktívna až po Burgas, no napokon padol za obeť zrade jedného z druhov. Jeho milá, ktorej meno Jovkov "pobulharčil" na Radu, neskôr zavraždili dvaja kresťanskí mladíci práve za "zradu" svojej viery. Sám príbeh neinšpiroval len Jovkova, ale aj viacero rómskych rozprávok. Jovkov ale z príbehu vynecháva tak nacionálne, ako aj náboženské konflikty. V popredí sú Šibil a Rada, ich osobnosti, nie ich identity "balkánskeho hajdúka" či "bohatej dievčiny". Samotný príbeh je práve o prekročení týchto nálepiek, čo aj nesie so sebou dané následky.



Jordan Jovkov – Šibil


Šibil, strašný hajdúk, koho zaptíjovia a kirserdari hľadali dlho pod stromami a kameňmi, zliezal z hôr, aby sa vzdal. Ráno, keď tu správu už počuli všade, kto jej mal uveriť? Šibil sa tým moc netrápil. Ponáhľal sa a myslel na iné.

Myslel na to, ako pred mesiacom či dvoma, z vysokých vrchov Modrých kameňov, kde medzi orlími hniezdami bolo i jeho hajdúcke hniezdo, videl, že dolu po ceste idú ženy. V hajdúckych pravidlách nebolo bývalo, aby trápili ženy, ani nebolo bývalo miesta pre ženy v hajdúkovom srdci. No Šibil porušil už veľa zákonov a nevedel už, ani nechcel vedieť, čo je hriech a čo nie. "Ženy, tu uprostred Džendemov - pomyslel si, - aj to je dobrá korisť!" A tak vstal, bez najmenších starosti, tam, kde ho ťahala zvedavosť. Hajdúci vyrazili za ním, rozrehotali sa a zuby sa im zablysli ako hladným vlkom.

Zliezali dolu, minuli les, ktorý ešte nerozkvitol, až zliezli na cestu uprostred Džendemov. To miesto bolo najstrašnejšie. Cesta sa tu vhĺbala do doliny, vinula sa po jednej i druhej strane, rysujúc dva oblúky, dve obruče pasce, v ktorej veľa ľudí bolo našlo svoju smrť. A ako prechádzali druhou cestou, hajdúci im cestu skrížili, vyliezli tam, strašní, bradatí, zahalení v čiernych arvanitských kapuciach, po zuby ozbrojení. Za zatáčkou sa objavili ženy a len čo ich uvideli, zdesene zastavili; potom sa rozbehli, jedny dolu, iné hore, začali utekať, no nohy sa im plietli a tak sa len motali na mieste, ako pobité vtáky. Oslabené od strachu, padli na zem a rozplakali sa.

Hajdúkov to nedojímalo, dokonca sa na ne ani nepozreli. Ich pozornosť bola inde: jedna zo žien ešte stála na ceste, mladá, pekná. A ako bola oblečená! Modrá džanfezová sukňa, živôtik z červeného atlasu, pestrá božigrobská zástera, strieborné sponky. A na krku mala ťažké retiazky, s veľkými zlatkami, ako aj rubeľmi a mahmudijami. Kde sa vybrala tak vyparádená, na svatbu? Čo za šialeného otca to bolo, čo ju bol pustil samu cez tie hory?

Šibil pristúpil k nej, dievčina mu hľadela pokojne priamo do oči. Jedna vráska sa jej ukázala medzi čelenkou a obočím, zatriasli sa jej pery.

- Hej! - zakričala, jej krehký hlas pritom podivne prerážal plač žien. - Si robte to, čo viete! Že vám nie je trápne obťažovať nejaké ženské!

Pri tých slovách sa hajdúci, ktorí nemohli odtrhnúť oči od zlatiek na jej šiji, sa pustili smerom k nej a zdiaľky po nej naťahovali svoje žilnaté ruky. Šibil na nich mávol, aby ich zastavil. Otočil sa, vyrovnal sa, a zvysoka si dievča prezrel. Aká biela tvárička! Štíhla v páse, no bedrá mala široké ako bábika. A tá odvaha! Oči sa mu veselo zablysli, skoro sa rozosmial. No ešte skôr než on sa rozosmiala sama dievčina. Tvar sa jej rozjasnila, opeknela, a v tej chvíli bolo vidno, že jej oči sú modré a zuby biele. Šibil na ňu udivene čumel: čo je to za diabla?

Ako sa stalo to, čo nasledovalo, nerozumel ani Šibil sám. Ženy sa pozbierali a, síce stále plaché ako mačiatka, prišli k nemu. Uvoľnil sa, dolu bolo počuť šum rieky, v lese sa ozvalo vtáča. Sám Šibil si sadol na kameň, usmieval sa, počúval tie dievčenské blbiny. Čo to rozprávalo? Pán vie - slová, čo nič neznamenajú, slová, ktoré sa zabúdajú. No ako tie oči žiarili a ako príjemné bolo na ňu pozerať. Stranou, krotko ako pod nejakým kúzlom, hajdúci si posadali a pokojne fajčili.

- Tak ty si to veľkokechájovo dievča - povedal Šibil. - Voláš sa Rada. To ako že ťa pustil von otec? Tak naobliekanú, so zlatkami a takými mahmudijami... Ja ti ich vezmem!"
- Dobre, vezmeš si. A potom mi ich ešte vrátiš, že mi ich je málo! A pozri - zakričala, ukazujúc rukou - tu pozri, máš roztrhaný rukáv. Počkaj, zašijem ti to.

Šibil sa pozrel na ruku, položenú na pažbe pušky: červené súkno sa už určite potrhalo. A predtým než pochopil, či si z neho robí srandu alebo nie, videl ju len pred sebou, chĺpky na jej bielej tvári, červené pery, a keď sa na neho pozrela, oči sa jej zaliali mäkkým a sladkým svetlom. Usmievala sa a hľadela naňho diabolský, zobrala do rúk roztrhnutý rukáv, pričom v ústach mala ihlu a niť.

- Netrep sa! - vynadala mu. - Začínam. A daj si niečo do huby, ťa nech ti zašijem aj rozum. Ak teda nejaký máš.

Všetci sa zasmiali.

- Ty počúvaj - pokračovala Rada, - veď sa ožeň, nech sa o teba niekto stará. Nech nechodíš taký potrhaný, ako...
- Ako čo?
- Ako cigáň!
Šibil sa zamračil. Ženy sa placho pozreli na seba navzájom.
- Oženil bych sa - povedal Šibil, - no ženské má nechcú.
- Ba, ale budú chcieť! Takého šuhajka!
- A hajde, ty si ma zober!
- Kto? Ja? Cez dolinu behá, naťahuje si sandále, čo je to? Hajdúk. Ne, ne mi treba. Hajdúka nechcem.

Šibil sa zas zamračil. Rada si všimla prosebné pohľady žien a rýchlo sa poopravila.

- Dalo by sa... zobrať si ťa. Treba sa ale spýtať veľkého kechája.

Na chvíľu sa odmlčala a pokračovala:

- A kirserdara Murad-beja... Hotovo. Pozri, ako som ti to zašila - povedala a pustila rukáv, - nech na mňa myslíš, nech ho nosíš v zdraví...

Šibil na ňu pozrel a zasmial sa. Ešte sa rozprávali, keď sa ženy pustili ďalej a Šibil ich odprevadil až tam, kde končil les a začínalo pole.

Bola jar keď sa to stalo. Kde-tu sa už po dolinách zeleneli čerstvé bukové lístia, no na iných stromoch boli puky. Šibil sa vrátil do hôr a ešte sa usmieval. Za ním šli hajdúci mlčanlivo, so skloneným pohľadom. Čierny havran preletel nad nimi a zakrákal - zlé znamenie! Šibil sa tým nezdržoval, no hajdúci si niečo šuškali medzi sebou. Žena sa im vplietla do cesty, pekná žena, a to neveštilo nič dobré.

Prešiel ešte nejaký čas, oteplilo sa. Vyrašili divé slivky, hrušky podrástli, a jedného dňa, v teplom vzduchu pol slniečkom, zakukala kukučka. Ako bol navyknutý, Šibil začal počítať, koľko rokov ešte môže žiť, no potom sa zamyslel nad svojim vekom a hneď sa mu zdalo, že je už starý. Spomenul si na Radu a pousmial sa: "Aká podivná kombinácia - pomyslel si, - žena, dieťa aj diabol! A ako jej všetko ide; povie niečo - a je to rozumné, spraví niečo - a je to pekné!" A tak si ju predstavoval, ako ju vtedy bol uvidel, keď držala ihlu s niťou v ústach, pozerajúc naňho s úsmevom. "Nie ihla - pomyslel si zas Šibil a povzdychol si. - Nôž môže mať rovnako v ústach, a ním by mohol človek ľahko umrieť!"

V tom prešli obchodníci a hajdúci ich zastavili. Uplašení vybledli ako jasmín, pomaly sa vyštverali na sedlá a čakali, čo im povie Šibil. No Šibil im nezačal rozkazovať, aby si otvorili vaky, ani si nepozrel, čo majú v mešcoch. Z diaľky porozprával o jednom, o druhom, spomenul veľkokechája a nakoniec začal hovoriť o Rade. Hajdúci sklonili zrak a zahanbili sa. Šibil pustil obchodníkov nech si idú, poslal ich niekam a porúčal im, aby pozdravili Rádu.

Hajdúci už nehovorili so Šibilom, ani mu nesmeli pozrieť do oči. A keď sa večer vrátil v horách na vrchu Modrých kameňov, medzi orlími hniezdami, a Šibil si ľahol a zaspal, ostali okolo ohňa a rozprávali sa. Hora bola rovnaká, ich útočište bolo bezpečné. No aj tak boli nepokojní a placho sa obzerali naookolo. Ako zajačala niekde líška - zdalo sa im, že človek zakašlal; ako praskol konár - mysleli, že niekto ide. A radšej si sadli bližšie jeden k druhému, šepocú si a pozerajú, ako sa Šibil vrtí a sníva si, ako dychčí a mrmle niečo. Vtedy vstali a pripravili sa na cestu. Nezabili ho, no ušli od neho, ako od moru.

Šibil ostal sám. A vtedy peniaze z kráľovskej pokladnice, ktorú ukradol, prstene, stiahnuté z rúk živých i mŕtvych, zlato a striebro z kostolov a kláštorov - všetok majetok, čo bol polupil a skryl v jaskyniach a butlavinach, všetko to potieklo do velkokechajovho domu, všetko darčeky Rade. Drahé darčeky za každý pozdrav od nej. No v tom, dostane správu, ktorá ho omráči: Rada ho volá, aby zliezol do dediny; otec že im žehná, Murad-bej mu prepáčil. A na znak, že to myslia vážne, mu kirserdar poslal božigrobský jantárový ruženec.

Šibil rozmýšľal dlho, či to nie je pasca. Všetko, čo mal, už dal. A les sa rozzelenal, poťažel a potemnel, poľany sa pokryli vysokou trávou, rozkvitol bozur i jasenec, kvetinka víl. Z dolín sa niesla vôňa orgovánov a líp, a keď sa hájmi prehnal rev jeleňov, a na Starom kopčeku zahúkali divé holuby - kameň, na ktorom si Šibil večer líhal, mu bol pritvrdý, a puška sa mu zdala ťažká. Nemohol vydržať a vydal sa do dediny.

Keď zliezol z Modrých kameňov, bolo poludnie, keď zliezol z cesty a pozrel naspäť, vrchy hôr i skaly po nich sčervenali od slnka. No orly ešte sa ešte niesli pred bielymi zrázmi a kamennými stenami. Tie orly, ktoré si boli zvykli na mršiny a často, na nejakej skale, si pochutnávali na človečine. Stiemvalo sa, v dolinách padala hustá hmla, po kopcoch sa potiahli dlhé tiene. Hory sa stali tajnými, tichými, zamyslenými, ako by pozerali za Šibilom a pýtal sa: kam? Nostalgia, zlé svedomie ťažilo Šibilovo srdce. Sadol si na kameň a zamyslel sa.

A všetko si nechal prejsť umom, všetko premyslel. Keď zdvihol oči, mesiac už bol vyšiel. Šibil videl pred sebou iný svet a iné hory - rozložené naširoko, mútne, uhladené ako modrá stena, zavinutá v bielom závoji. V čiernych tieňoch sa lesy stali tajomnými, z poľán išiel chlad a biela hmla sa po nich ponevierala, vijúc sa ako had. Niekde v mrakoch sa zaskvela svetluška, napísala ohnivou črtou nejaký znak, nejaké tajné slovo, a zhasla. No hlboko v doline niečo spievalo - žeby rieka? - spievalo ticho, no krásne.

Šibil hľadel pred seba a rozmýšľal. V očiach sa mu lámali mesačne lúče, ako krátke žlté nitky, skrúcali sa a splietali v nejaký smrteľný obraz, ktorý sa tu ukázal, tu zas strácal. No Šibil videl jasné dve oči, ktoré naňho pozerajú, jeden úsmev, ktorý ho mami. Vstal, pohol sa smerom k tým očiam a úsmevu a už sa neobrátil.

Tri opatrne údery, ticho pošepkané: "To som ja, Mustafa", otvoria sa dvere a on vliezol do otcovského domu. Na ohnisku horel oheň, tiene sa hrali po stenách. Po hlaviciach Šibilovych pištolí, po nábojoch sa leskli odrazy. Domček mu bol, vysokému a silnému, akoby pritesný. Stretli sa mu oči so svojou matkou a pochopil všetko, čo ju trápi.

- Mustafa - hovorí, - prečo si prišiel? Pôjdeš tam?
- Pôjdem.
- Pôjdeš! Kedy?
- Zajtra.

Stará žena svojho syna dobre poznala a vedela, že je zbytočné, aby nástojčila, aby ho prehovárala. Sadla si na kraj ohňa, dala si ruky okolo kolien, skloní oči a povie:

- Mustafa, tri dni kirserdarovi sejmeni odlievajú strely a brúsia nože; skúšajú ich s prstami, či sú dosť ostré, keď naň hodia vlas, rozsekne sa. A mädlia si fúzy, pozerajú na nás... Mustafa, môže sa stať niečo zlé.

Šibil sa otočil a pozrel na ňu, no jeho pohľad bol taký, že nevedela, či ju bol počul alebo rozumel. Stíšila sa a už nepovedala nič.

No Šibil sa odpásal a zložil svoje pištole s pozlátenými rukoväťami, prezdobené nože, s postriebrenými pošvami - všetko, čo bolo pre neho už ťažké a nepotrebné bremeno.


*


Hore, v Cerkovnej kaviarni, sedia pri okne kirserdar Murad-bej a veľký kechája. Bej sa mračí, mlčí a pobafkáva si z fajky. No veľkokechája je veselý, zametá širokými nohavicami, občas vytiahne zo svojho pestrého, konopného opasku hodinky, veľké ako lopta, pozrie naň a zas ho skryje. Potom si pomädlí ruky a dumá:
- Všetko je pripravené, bej efendi; staraj sa o svoje veci, náš vlk je v pasci...

Na stole pred kirserdarom ležia dve šatky: biela a červená. To sú dohodnuté znamenia pre sejmenov skrytých v zálohe. Ak bej ukáže z okná bielu šatku, znamená to milosť, ak červenú, značilo to smrť. A tak čakajú a pozerajú do ulice. Nikoho nie je vidno. Ku vrátam nevyšla Rada, ani Mustafa sa nezdá že by šiel. Veľký kechája nemôže vydržať a zabehne domov.


- No? - pýta sa bej, keď sa vrátil.
- Všetko je v poriadku. Obliekla sa do najkrajších šiat, červený atlasový elek, modrá džanfezovaná sukňa. To isté, čo mala, keď sme ju poslali do hôr. Je z nej ženská - sedí pred zrkadlom, zvýrazňuje si obočie a smeje sa.
- Prečo sa smeje - pýta sa nahnevane bej, - nevie, čo sa stane?
- Vie, prečo by nevedela.
- Ty povedal si jej všetko?
- Hm... všetko nie, veď ako? Vlastne nie! Všetko som jej povedal, všetko. Efendi môj, nemaj strach, všetko beží v poriadku.

Prejde ešte hodina. Nikto ne ide. Veľkokechája beží zas domov, baví sa tam trochu dlhšie a napokon sa vracia.

- No? - pýta sa bej.
- Hotovo, teraz zas niečo ďalšie. Plače. Že došla tá bosorka, jeho matka. Že keď ju chytím, naučím ju. Že došla, efendi môj, a kto vie čo jej nakecala. Teraz láme ruky a plače. "Nedám, kričí, aby ste mu čo len vlások na hlave skrivili. Pôjdem s ním, utečiem s ním do hôr!" Ach, ženy, ženy! To sú ony. Nejde to. Povedal som jej. Ej, teraz ju vidím pri bráne...

Kirserdar si hladí bradu a mlčí. Modré kruhy z dymu sa mu ohýbajú okolo hlavy.

No tam: Rada stála v bráne, zdolu išiel Mustafa. Kirserdar aj veľkokechája bežia k oknu, kryjú sa za záclonou a pozerajú so zatajeným dychom.

Mustafa kráča stredom ulice. Nad strechami, nad stromami hreje slnce. Ďalej od spodku ulice je vidno hory, kde býval Mustafa cárom. Nemá zbrane pri sebe. No ako sa zmenil! Šaty z modrého brašovského súkna, so surmou i zlatom. Štíhly a vysoký, trochu schudol, trochu očernelý, no pekný a elegantný. V rukách si držal jantárový ruženec a kyticu červených karafiátov - ruženec od beja, karafiáty od Rady. Je blízko, pozerá sa k Rade, pozerá na ňu a usmieva sa.

Bej si mačká bielu bradu a dume:

- Aký junák! Aký krásavec!
- Šatka, bej efendi, šatka! - volá veľkokechája.
- Aký junák - opakuje bej celý unesený, - aký krásavec!

Veľkokechája schmatol červenú šatku a bežal k oknu. Bej ho chytil za ruku:

- Nie, čorbádži, taký človek nesmie umrieť!
- Ale moje dievčatko! A moja česť! - volá veľkokechája, vytrhne sa mu, dôjde k oknu a zamáva červenou šatkou.

Zahrmeli pušky. Sklá na oknách zazvonili, domy sa zatriasli, na zem akoby padol čierny tieň. Šibil sa zastavil, strašný, krásny. Natrhol ruženec, no karafiáty nehodil, skrížil si ruky na hrudi a počkal. Okamih či dva - toľko čo sejmeni potrebovali na to, aby si pušky znovu nabili. Z domov na spodku sa doniesol ostrý piskot. Šibil sa nezatriasol. Druhý piskot sa ozval od veľkokechájovej brány. Šibil sa otočil: to bola Rada. Bežala k nemu a rozprestierala ruky, ako by ho chcela ochrániť, on ruky rozprestrel, aby ju objal. Znovu zahučali pušky. Šibil padol, najprv dopredu na tvár, potom na znak. Padla k nemu aj Rada.

A všetko stíchlo. Slnko ohrievalo kamene na dlažbe. Ako kaluž krvi sa medzi dvoma mŕtvolami červenal karafiát.

Z Cerkovnej kaviarne, z okná, niekto zúfalo zamával bielou šatkou.

046844830149537002449314024510370717808507222432
al-caid
 al-caid      18.06.2013 - 14:13:53 (modif: 18.06.2013 - 14:19:41), level: 2, UP   NEW !!CONTENT CHANGED!!
u Turkov boli polovojenske poriadkove sily, "zaptie", vytvarane z lokalneho obyvatelstva proti "hajdukom", teda zbojnikom; vacsinou, na styl modernych gangov, ich bolo tazke rozoznat od samotnych hajduckych ciat, len teda sa ich vodcovia, "kirserdari", vacsinou bavili s civilnou spravou, v tomto pripade "velkym kehajom", starostom zrejme prevazne moslimskej dediny

co je ale "hajduk"?

pocas Bocskayovho povstania (1604) nasiel nejeden ubehly zbojnik utocisko pred tureckymi a habsburskymi zandarmi, pricom u neho sluzili mnohi prave v ich funkcii (preto ma u nas "hajduk" vlastne opacny vyznam ako slov."zbojnik" ci madarsky "utonallo") alebo ako vojenski strelci - puska-hakovnica, novy hit vtedajsich armad, mazala vyznam verbovania vojsk cisto rytierskeho povodu velmi rychlo; sucasna zupa Hajdu-Bihar (okolo Debrecinu) je napokon pozostatkom Bocskayovho lena

ci uz od neho alebo neskorsich panov, hajdusi ziskali patricne privilegia a autonomiu, ktore vydrzali aj po Bocskayovej porazke; a podobne ako kozaci na Ukrajine, podnikali najazdy na uzemie Turkov, ktori im postupne pripisovali aj neskorsie nepokoje v tak dalekych krajoch ako na Starej planine, kde posobil aj historicky Mustafa Sibiloglu v 30.rokoch 19.storocia, ako aj neskorsie revolucne caty